Един от нас

В този момент от миналото ме изтръгна звукът на тежки удари по входната врата на Дек. Сигурно Уудли най-сетне бе пристигнал — тъкмо когато си мислех за него. Моето последно щастливо съвпадение — обикновеничко, както и другите две. Сетих се, че ще трябва да се опитам да си взема обратно парите от Вент, а след това си спомних, че в затвора няма да се нуждая от много финансови средства. Станах, залитайки се приближих и дръпнах стола изпод дръжката. Тя се завъртя и вратата бавно се отвори.

Там, отпред, с много объркан вид стоеше Дек.

— Какво, по дяволите, е станало с вратата ми?

* * *

Беше мъжка прегръдка, но беше силна и продължителна. Накрая Дек се отдръпна. Изглеждаше разсеян, очите му бяха малко зачервени и имаше вид на човек, който наблюдава света с голяма осторожност да не би някой да се опита да го прецака.

— Така — подхвана той. — Изведнъж се озовавам на Булеварда, а как съм стигнал дотам нямам спомен. Последното нещо, което на практика си спомням, е, че Лаура се протягаше тук на канапето и после се опита да те набие. Нещо странно се е случило в апартамента ми и предполагам, че и аз съм участвал в шоуто. Тъй ли е?

Помислих си, че Дек направи много точно резюме.

— Да.

— Колко време ме е нямало?

— Малко повече от двадесет и четири часа.

— Много наркотици ли взехме?

— Не! — засмях се аз.

— Зная, Хап, ти завинаги ще си останеш за мен спец по чудноватите работи, така че дай да чуем твоето обяснение. Какво стана?

Разказвах му половин час. Дек го прие доста добре — не зная какво би го извело от равновесие, но ако му кажете, че масата пред него току-що е изчезнала и вече не съществува, той само ще си вземе чашата с питието в ръка — така, за всеки случай. Когато споменах стените с цвят на патина, той малко се намръщи, сякаш тогава нещо дълбоко в паметта му се размърда, но не можа да открие какво. Не можа да си спомни за какво е говорил с Лаура, кой друг е бил там и въобще нищо за другото място.

— Значи от Лаура няма и помен, а? — попита той.

— Все още не — отвърнах аз. — А сега взеха и Хелена.

— Ти си се движил с Хелена? — запремига Дек.

Кимнах, като очаквах неодобрителна реакция от негова страна.

— Супер — каза той, притваряйки очи, сякаш го боляха. — Тя беше жената за теб.

Което ме накара да се позачудя, защото ако всички знаеха това, защо на мен ми беше необходимо толкова дълго време да го проумея.

— И може би пак ще бъде — казах аз, — ако успеем да я върнем.

Дек огледа всекидневната за момент, сякаш беше страшно доволен, че си е вкъщи. След това кимна:

— Някакъв план?

На вратата се почука.

— Имам нещо предвид — казах аз. — И тъкмо идва „Част първа“.

Отворих и Уудли, който имаше вид на старо свадливо плашило, влезе в стаята. Дек повдигна вежди.

— Всеки план, в който участва този стар хърбел, се нуждае от незабавно преразглеждане.

— Добър вечер и на теб, младежо — отвърна Уудли. — Казвам „добър вечер“, въпреки че сега, разбира се, сме в малките часове на нощта, както обикновено е при вас, съмнителни типове. А сега — той ни погледна изпитателно, — какво искате? И двамата имате вид на хора в цветущо здраве, което се дължи на природата на вашите така наречени животи.

— Първо оправи Дек — казах аз.

— Какво каза? — попита Дек — Кого да оправи и какво да ми оправи?

— Твоят е много по-отскоро — казах аз.

Накарах го да седне на края на канапето с гръб към мен посочих врата му.

— Мисля, че е тук някъде.

— За какво, по дяволите, говориш, приятелю?

Поех дълбоко въздух и обясних:

— Някакви типове си имат начин да ме намират, където и да съм. Дойдоха в един самолет и вместо мен взеха моя приятелка — в този момент главата й лежеше на рамото ми близо до врата. Искам да провериш има ли някаква следа, нещо изкуствено в тялото на Дек, някъде в тази област.

Старецът отвори чантата си.

— Преди колко време може да е било поставено в тялото му?

— В рамките на последните двадесет и четири часа.

Той размаха някакво инструменти към мен и каза:

— Не би трябвало да представлява проблем. Това тук ще покаже и най-микроскопичната травма на всяка клетка. И така, млади човече, стой мирно, няма да боли.

Дек ме погледна колебливо, но наведе глава. Уудли набра нещо на командното табло на апарата, който беше около осем квадратни сантиметра, и после плавно започна да го движи по кожата на Дек. Наложи се в продължение на няколко минути да повтаря процедурата, докато на екрана най-сетне се появи нещо.

Малка зелена точка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Още не зная — отвърна той и натисна един бутон. — Аха, много малко квадратче от неопределен материал с неизвестно предназначение.

— Това по твоята специалност ли е? — промърмори Дек.

— На половин сантиметър под епидермиса — продължи Уудли, — поставено е в мускул. Степента на клетъчната травма е много ниска. Сигурен ли си, че това тук не стои от доста по-дълго време?

— Да! — казах аз. — А сега можеш ли да го извадиш?

— Разбира се — отвърна старият мошеник и извади дистанционните от чантата си. Те се подвоумиха накъде да тръгнат, тъй като не подушиха кръв, която да ги насочи. Вдигнах ги и ги поставих върху рамото на Дек.