Един от нас

Въздухът беше хладен и улиците навяваха онова зловещо настроение, което може да усетите единствено през малките часове, когато наоколо няма жива душа. Широките безлюдни улици ми напомняха убийството на Хамънд, което все още бе в ума ми, но Санта Моника е хиляди пъти по-привлекателна от Калвър Сити. Това е едно от местата, в което отсядаш нарочно, а не защото вече нямаш сили да продължиш. Крачех тихо по тротоара, минавах покрай блоковете един след друг и стигнах до „Палисейдс“. Ако намерите място, което не е натъпкано със странни хора, значи сте попаднали там, където можете да поседите, да погледате нощта и да поразмишлявате.

Най-накрая намерих едно местенце съвсем близо до северния край. На около петдесетина метра група млади отрепки седяха около огън, накладен на тревата, пиеха и псуваха с напразна ожесточеност. Видяха ме, че минавам, но изглежда не бяха в настроение за кавги. Кой ли пък е по това време? Неприятностите са последното нещо, от което човек има нужда. Малките часове са самотното, уязвимото време, когато всеки се връща назад до времето, когато е бил петгодишен. Иска ти се да спиш или да се сгушиш някъде край огън. Време на чудовища и ако вдигаш много шум, може да дойдат и да те намерят.

Погледах плажа долу, после вдигнах очи към морето. Опитвах се да измисля план за действие за следващия ден, но той изкристализираше бавно. Нещо във времето или в светлината ме караше да чувствам този проблем необикновено далечен — сякаш ставаше дума за живота на някакъв човек на име Хап, когото аз никога не съм срещал, но към когото бях поел определени отговорности. Почувствах, че в този момент наблюдавам света с най-благосклонно любопитство — така вероятно ни наблюдават и пришълците — и си спомних, че веднъж вече се бях чувствал по същия начин. Към осем вечерта в нощта на хилядолетието.