Един от нас

Другите трима в колата пееха, викаха и свиреха с клаксона на всеки, край когото минавахме. С лица, зачервени от бирата и вълнението, те непрекъснато говореха какво искат да правят в момента, в който часовникът ще отбележи настъпването на новия век. Аз вече бях решил. В себе си имах телефон и можех да се обадя вкъщи пет минути след събитието, а точно в самия момент исках да държа в ръцете си своето момиче, макар че в крайна сметка не стана точно така. Когато седнах сред другите в колата, имах намерението да прекараме времето си весело, но изведнъж се почувствах в особено настроение. Не че беше лошо, само по-различно от това на другите — много уравновесено, спокойно, съсредоточено и истински живо. Не исках да крещя, да танцувам или да вземам наркотици. Исках да бъда някъде на тихо и да усетя как вселената ме обгръща като дреха. Не исках да тичам срещу това, което идваше, да го прегръщам нетърпеливо и да му се представям за негов приятел, а исках да го оставя то да дойде при мен като при равен. Всъщност и това не е съвсем точно, но по-добре не мога да го обясня.

По-голямата част от вечерта прекарах прав на верандата на къщата, където правехме партито, и наблюдавах небето. Не участвах в пушенето на трева, каквато имаше в изобилие — просто стоях и слушах. Сега, разбира се, ми идва наум, че някои части от мен може и да са очаквали посетители през тази нощ на нощите, но по онова време със сигурност не съм го разбирал. Чувствах се изправен между два свята — това, което е било, и това, което ще бъде, и ми се струваше, че така е правилно. Както и да е — забавлявах се. Другите непрекъснато излизаха залитайки навън и ми носеха бира, а моето момиче стоя при мен през повечето време. Когато удари полунощ, някакъв тип я грабна на вратата, дръпна я и я прегърна, без да знае, че тя идваше при мен. Аз стоях и се усмихвах, а тя пищеше и се смееше.

Взех си прегръдката две минути по-късно. Беше достатъчно близо до точното време. Така или иначе, шест месеца по-късно щяхме да се разделим.

Бях разбрал, че това, което лежи върху плещите ми, е твърде сериозно, за да се перча с него. По същия начин се чувствах и тази вечер. Събитията се сгъстяваха около мен и се чудех дали имам сили да ги променя или просто ще свърша в центъра на сили, които не разбирам. Както обикновено. В нощта, когато посрещахме новото хилядолетие, момчетата, в чийто дом беше партито, бяха подредили навсякъде по стените телевизори, които показваха сателитни програми от цял свят. Ние се радвахме, когато хора от други часови зони подскачаха и крещяха, но в сърцата си знаехме, че те не са прави и че само нашата часова зона има значение. Тогава, както и винаги, ние живеехме в личното си време, а личното време невинаги върви в същата посока, нито се движи с постоянна скорост.

Докато стоях тук, над брега, в мен постепенно започна да се надига особено усещане, което направи всичко наоколо прозрачно и някак нереално. Погледнах настрани, към палмите, които се простираха по продължение на „Палисейдс“, и те ми заприличаха на релефна карта, навита около празно пространство. Празно, но не пусто — само по-малко осезаемо, но по-истинско. Сякаш бях част от всичко наоколо, включително и от нещата, които още не бях видял; сякаш всичко сътворено бе сянка, хвърлена върху една и съща субстанция, различно големи вълнички в един и същ вир.

Или щях да припадна и трябваше веднага да изям един шоколад, или се случваше нещо необикновено.

Този път усетих как се приближава. Светът, който виждах и който мислех за твърд и непоклатим, започна бавно да преминава през двустепенна метаморфоза и това малко движение бе достатъчно, за да съедини отново двете сфери. Всичко се свърза по друг начин. Това, което съм смятал, че виждам пред себе си, се оказа най-обикновен шум, интерференция между две вълни под определен ъгъл. Докато наблюдавах, едната сякаш започна да се оттегля, докато и двете уловиха енергията на един и същи източник, синхронизираха се една с друга, умножиха и подчертаха силата си в единен ритъм.

Беше като да изтрият от главата ти цялата памет и спомени и да те оставят само с интелигентността ти; като да прозреш внезапно разрешение на проблем и да осъзнаеш, че то винаги си е било там, в теб; като да си в центъра на паяжина от съвпадения и за момент да зърнеш истинската нишка на реалността. Защото съвпаденията, както и сънищата, са лични и не говорят нищо за живота на другите хора, ала казват всичко за твоя. Постепенно пред мен се появи едно лице.

Беше Хелена и говореше. Виждах, че все още държат Лаура в същата ниска стая и очевидно Хелена бе при нея. Тя не гледаше към Лаура, от чиято гледна точка наблюдавах и аз, а и в този момент не можах да разбера какво казваше.