Един от нас

— А, и на теб вече мога да ти кажа. Когато ме изхвърли през прозореца в Сан Диего, аз прелетях през пътя, подскочих и се приземих в някакъв двор. Взех се в ръце, направих си технически преглед и установих, че съм наред. Ние сме произведени за дълготрайна употреба. И тъй, тъкмо стоях и се чудех какво да правя и оня тип идва при мен.

— Какъв тип? — попитах аз, макар вече да подозирах.

— Ти си се срещал с него след това — отвърна будилникът. — Тъмен костюм, хубава коса. — Видя ме, че се пуля и кимна. — Ние и с него работим. Той каза, че Лаура се е регистрирала в „Нирвана“ и че аз трябва да ти помогна да я намериш. Важно било. Даде ми някаква радиочестота и ми каза да очаквам сигнал, който щял да ме ориентира къде се намираш ти. Системата работи чудно — очевидно имаш нещо имплантирано във врата. Единствената причина, поради която не знаех къде се намираш вчера, бе, че не съм достатъчно мощен, за да уловя сигнала от Флорида. Макар че ми е чудно, как не съм те усетил, когато си бил във Венис и Грифит.

— Може би — казах аз. — Възможно е някой да е блокирал системата за известно време, за да мога да се сработя добре с Хелена. Не бих му се сърдил много. Има странни похвати — свих рамене аз. — В крайна сметка той е извънземен.

Будилникът ме погледна и за първи път, откакто го познавах, замълча. След това започна да се смее — нещо, което никога преди това не беше правил.

— Какво? — попитах самодоволно. — Не знаеше ли? Повярвай ми — този тип не е земен.

— Оо, зная — каза будилникът. — Мислех, че вече си се досетил.

— Какво да се сетя?

— Той не е извънземен, Хап! — каза будилникът. — Той е Господ!

19.

Дек все още спеше на канапето, но се събуди от шума при нахлуването ми през задната врата. И двамата се опулихме.

Човекът с тъмния костюм седеше търпеливо на фотьойла, скръстил добродушно ръце. Погледна ни.

— Кой е този чудак? — попита Дек. — И как е влязъл тук?

Приближих се с още няколко крачки към човека и се вгледах в лицето му. Изражението му бе нормално, човешко, приятно, но не прекалено. Носът му бе доста правилен, белтъците на очите му — съвсем бели. Чертите на лицето му бяха хармонични, а косата му, както вече отбелязах — хубава.

— Вярно ли е? — попитах аз.

— Кое да е вярно?

— Будилникът току-що ми каза нещо, което ми звучи малко странно. Каза ми, че в края на краищата не си извънземен.

Будилникът се измъкна от джоба на сакото ми и скочи на пода.

— Надявам се, че не съм сбъркал, като му казах — рече той.

Човекът кимна.

— Аз пак питам: кой е този тук?

Не беше лесно да се каже:

— Мисля — промърморих аз, — че това е Господ.

— Е, добре, моите почитания и тям подобни, ама как се казва?

— Не разбираш! Това е истинският Господ!

Дек ме погледна и повдигна вежди:

— Какво?

— Защо не ми каза вчера? — попитах аз мъжа. — Защо ме остави да си мисля, че си извънземен и да разбера истината от един будилник.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Най-вероятно не — признах аз.

— Аз не го вярвам и сега — заяви Дек, без някой да го пита.

— Но повярва на един говорещ будилник, нали — усмихна се човекът. — Разбирате ли с какво трябва да се боря постоянно? — Той намигна на будилника. — Не исках да те обидя!

— Няма нищо, сър.

Облизах устни.

— Тогава типовете със сивите костюми кои са?

— Ангели, очевидно.

— Разбирам. А не трябва ли да благославят твоето име или нещо от този род, вместо да търчат из Лос Анджелис с рязани пушки?

— Нали знаете какви са ангелите! — вдигна рамене човекът.

— Не, всъщност не зная — отвърнах аз.

— Защо изглеждат еднакви? — попита Дек.

— Какво е значението на телата им?

От Дек обаче не можеш се отърва лесно:

— Защо не си носят ангелските тръби, ами носят пушки.

— Шегуваш ли се? — засмя се човекът. — Знаеш ли как стрелят тръбите? Само с едно от тези бебчета може да се превземе цял квартал. Но аз съм им забранил да ги използват.

— Глупости! — каза Дек. — Тръбите са си тръби.

— Какво, мислиш, се случи в Йерихон. Те действат с ултразвук. На същия принцип рязахме и при строителството на пирамидите.

— Тях ти ли ги строи? — попитах аз.

Човекът придоби свенлив вид.

— Помогнах. Иначе никога нямаше да ги довършат. — После учудено поклати глава. — И все пак стана много бавно. Трябва да съм бил наистина отегчен.

— Лягам пак да спя — обяви Дек, — и като стана, искам този образ да го няма тук.

— Аз и без друго си тръгвам — каза човекът и се изправи. — Исках само да видя как е Хап.

— Чакай малко — казах аз, — предния път с Хелена ни остави да се разправяме с двама въоръжени психари. Няма да ми изчезнеш пак така!

— Всъщност, ще се убедиш, че в случая наистина съм ви помогнал в определена степен — каза той. — Освен това, аз не мога да се намесвам непосредствено. Има си граници какво мога и какво не мога да правя.

— Да, забелязали сме — изсумтя Дек. — През последните няколко хиляди години.

— Проблемът не е мой, момчета — отсече човекът — От време на време трябва и вие да поемате отговорности.

— А защо позволи…