Един от нас

Отворих задната врата. В първия момент не се случи нищо, но след това главата на крабдада се обърна бавно, за да ме погледне. В очните му кухини нямаше нищо, но звукът от прешлените на гръбначния стълб, които се триеха един в друг, беше достатъчен, за да ме накара да настръхна целият. Въпросът е, че такова нещо в истинския свят няма да изглежда страшно. Да, разбира се, ще е страшно при положение, че е истинско, но не и ако е изкуствен или механизиран модел, а точно за това става дума. Крабдадите са неща от Мрежата — когато сте там, те са съвсем истински. Няма смисъл да си повтаряте, че всъщност това е само един файл на един диск. Реалният свят престава да бъде крайъгълният камък и празникът на Вси Светии става истински.

— И така — казах тихо аз, — преди да ти дам кода, искам да разбереш нещо. Само трябва да влезеш в оная къща ей там. — Посочих натам и главата бавно се обърна към дома на Куот. — А кодът ще ти даде само петнадесет секунди — така че направи всичко, каквото можеш. И не наранявай кучето! Разбра ли?

Главата се наклони бавно надолу, после се изправи.

Върнах се няколко крачки назад, обърнах ръката си така, че да мога да виждам цифрите, които бях написал там.

— Осем. Едно. Седем. — След това направих още една крачка назад, ей така, за всеки случай. — Шест.

Той дори не излезе през вратата, а направи салто през предните седалки и се озова върху предния капак. После едва докосна земята и хукна към къщата на Куот. През това време тялото му приемаше истинската форма на крабдада — нещо като умрял слон, с вътрешностите навън и облян в кръв, но не толкова симпатичен. Започна да пищи, а звукът му приличаше на тоя на модема, само че усилен до милиард децибели.

Кучето на Куот само му метна един поглед и изчезна. Аз скочих в колата, бързо обърнах и подкарах като фурия.

Чух как прегази входната врата, а също и експлозията, когато падна първата преградна стена. Веднага след това, като видях зарите от ужасяващия пожар в задното огледало, излязох от Мрежата.

По-късно, когато започнах да виждам арматурното табло нормално, извадих диска и го изхвърлих през прозореца. Запалих колата, натиснах газта и изчезнах със скоростта на звука.

* * *

Не искаха да ме пускат на паркинга. Да бе, наистина не искаха да ме пускат! В началото дори се опитваха да отричат, че филмът се снима на тази площадка, но аз вярвах на информацията на Мелк и си държах на своето. Най-накрая те си признаха, но ми казаха, че независимо от това няма да ме пуснат да вляза. Трима мъжаги от охраната ми го обясниха по доста недвусмислен начин и спорът ни зацикли в някаква доста уморителна повторяемост. Накрая още веднъж обясних за какво съм дошъл и вдигнах прозорците на колата, с което им дадох да разберат, че ще стоя там със скръстени ръце и ще запушвам пътя, докато не дойдат ченгетата, или докато те не направят това, което искам от тях.

Единият от юначагите отиде до телефонната кабина и вдигна слушалката. Известно време той разговаряше с помощта на немалко жестикулации, а другите двама се възползваха от възможността да ме разучават през предното стъкло с нескрита злонамереност.

Най-сетне момчето излезе от будката и ми направи знак да сваля стъклото.

— Е? — попитах аз.

— Г-н Джеймисън ще ви приеме, сър — отговори той, а в очите му можеше да се прочете каква болка изпитва в момента. — Карайте по пътя до ей там, завийте наляво и приятен ден.

— Много добре! Благодаря за съдействието. И ако някога ви трябва резервация в E:Coli — само кажете името ми.

Лицето му се проясни.

— Там знаят ли ви?

— Мисля, че трябва да ме знаят. Последния път изчезнах, без да платя.

Потеглих, засилих по алеята надолу със значително по-висока от разрешената скорост и минах покрай малките къщички, пълни със заети творци, включително покрай офисите на Мери Джейн — най-новата виртуална филмова звезда. Мелк веднъж бил нает да я ескортира по време на някакво парти, като работата му се състояла основно да носи компютъра и монитора, където прожектирали лицето и отговорите й в реално време, а те били изработвани в момента от малка група аниматори и сценаристи, скрити в клозета, откъдето действали дистанционно. Гърбът му все още го понаболявал, но аз си мисля, че той счита това за връх в кариерата си.

Видях, че Джеймисън идва по алеята срещу мен и спрях непосредствено до кафенето, като по този начин прескочих поне седемдесет стъпала в йерархията и поведох една малка война за статуса си. Местата за сядане навън бяха свободни. Джеймисън седна на една маса и зачака търпеливо. Лицето му бе с лек грим, косата му изглеждаше изискано посребрена и бе облечен в хубав костюм.

— Добро утро, г-н Президент — поздравих аз. — Извинете, че ви измъкнах по този начин!

— Здравейте, г-н Томпсън. Мислех, че няма да ви видя повече.

Аз седнах.

— Не се притеснявай. Не съм дошъл за парите ти.

— Надявам се да е така. Да не би да има някакъв проблем?