Един от нас

— Не — казах аз, колкото се може по-любезно. За части от секундата видях света през нейните очи, свят, в който фирмата е твоето семейство, вярваш на лозунгите и на лъжите й и намираш сили да слагаш надписи в столовата, които да напомнят на хората, че трябва да почистват след себе си и да не крадат чуждото мляко.

Тя ми ги каза. Записах ги на парче хартия и затворих телефона. Вент беше зад мен и държеше компютърен диск. Подадох му хартийката и той седна зад един компютър, който бе изолиран от другите. Пъхна диска в машината и набра информацията, която му бях дал. Гледахме на екрана как файлът на диска поглъща информацията, нараства и от него се ражда друг файл. След секунди той беше толкова голям, че успя да изяде оригиналния и пак остана само един крабдад. На екрана се появи четирицифрен код, който записах на ръката си.

Вент стана и ми даде диска.

— Използвай го умно и с акъл — посъветва ме той. — Ето ти и един подарък.

Той бръкна в гънките на халата си и извади пистолет. Взех го и го погледнах:

— За какво ми е?

Той се почеса по главата:

— Честно да ти кажа, не зная. Хладилникът ми каза да се държа добре с теб. Никога не ми се е случвало, всъщност, това чудо никога досега не е говорило и… Исусе, толкова е рано, че направо не мога да мисля и не зная защо го правя.

— Благодаря ти — казах аз и го потупах по рамото. — Трябва да тръгвам. Ще ти дам парите.

— Да, имай грижата — каза Вент, — и не забравяй каква е лихвата ми!

* * *

Опитах се да измисля къде е безопасно да паркирам колата и реших, че подземието на моята сграда не е по-лошо от което и да е друго място. По пътя се обадих на Травис. Той каза, че на петима от тези, за които имали листове с информация за изнудване, се бил обадил някакъв мъж на име Куот и че всички от списъците в момента били под полицейска охрана. Напомни ми също така, че искал да ме види в Управлението тази вечер и че ако не се явя, веднага ще пуснат заповед за общонационално издирване. Но от него научих и една положителна новина, макар и тя да звучеше малко странно — когато ченгетата в Кресота Бийч пристигнали в училището, те не открили никакви тела. Три часа по-късно в една кола на паркинга на Джаксънвил били намерени двама от отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“ — очевидно се били застреляли един-друг.

Още един знак, предполагам, на човека с костюма, който действа зад кулисите. Това означаваше, че положението ми поне не се бе влошило. Опитах се да проведа още един разговор, но се включи телефонен секретар. Затова се обадих на Мелк, получих определена информация и си я записах за по-късно.

След като паркирах и заключих вратите, извадих диска от джоба си и го пуснах в устройството. След това се прехвърлих в Мрежата и подкарах, като гледах да не обръщам внимание на огледалото за обратно виждане. Главната порта към зоната за възрастни бе задръстена и две лелички от Мрежата се занимаваха с една кола, пълна с момчета в тийнейджърска възраст, които изглеждаха много уплашени. Тези лелички, да ви кажа честно, и мене ме уплашиха — навъсени старици с дебели, безформени тела, червендалести, със сиви коси, вдигнати на кок. Дадох назад и тръгнах по друг път.

Като приближих района на Куот, намалих, защото не знаех дали не е сложил някакви защити, в случай че реша да си отмъстя за откраднатите пари и задето непрекъснато се опитва да ме прецаква. Спрях на края на улицата, но не видях нищо, което можеше да ми причини някаква неприятност. Това малко ме ядоса, трябва да си призная. Да не си мисли, че аз не разполагам със средства и начини да дойда и да му причиня макар и малки неудобства?

Грешка! Това, което имах на задната седалка, щеше да постигне много повече! Крабдадите са абсолютният мор за Мрежата — върхът при отмъстителната разрушителност. Нормалните компютърни вируси не могат да се качат и на малкия им пръст. Те са измислени от хакери, за да унищожават други хакери, но трябва да отидеш непосредствено до самия хакер и да му го предадеш лично. Преди това бях използвал такъв само веднъж и не бях допускал, че ще ми се наложи да го правя втори път.

Поех дълбоко въздух и излязох от колата.

На задната седалка седеше нещо, което приличаше на мумифициран скелет, облечен в тесен черен костюм. Няколко тънки, сухи косъма стърчаха от черепа му, но иначе костта на черепа изглеждаше сякаш бе олизана в гроба от много поколения червеи. Остатъците от кокалести ръце се подаваха от белезници, замрежени с паяжини, а в отворените челюсти на устата се бе настанил огромен космат паяк. Миришеше на тиня и на сенки, на жълта лунна светлина и на шумолящ вятър по върхарите на уродливи дървета.