Един от нас

Огледах апартамента и се опитах да измисля откъде да започна. Ако имах повече работа, щях да си направя списък, но така, както стояха нещата до момента, това едва ли си заслужаваше. В крайна сметка, най-напред отидох в спалнята. Там никога не беше се случвало нищо кой знае колко интересно, поради което не се забавих много. Събрах някои от дрехите, които имаха определена стойност във връзка със спомените ми, и ги хвърлих в един куфар. Другите оставих в шкафовете под предлог, че докато изляза от затвора, повечето от тях няма да ми стават и вероятно модата ще е съвсем друга. Дотогава мъжете и жените може да са започнали да носят еднакви дрехи, направени вероятно от орелска слюнка.

В куфара имаше още много място и аз го напълних с някои предмети, които ми се стори, че си заслужава да взема. Няколко книги и наръчника за моя органайзер, който никога не бях чел, но пазех от суеверие, защото знаех, че ако го хвърля, той веднага ще откаже да работи. Някои неща от чекмеджето на бюрото ми: пътеводители от места, където съм прекарвал добре, няколко пощенски картички от Дек и семейството ми, една снимка на Хелена, която по случайност носех в деня на събитието и която така и не ми даде сърце да изхвърля. В дъното на чекмеджето бе дневникът, в който записвах всичко през годините на пътуванията си по мотелите и в „Холидей Ин“, а по-късно и в „Хилтън“ и „Хаятс“, както и бележки за много от сънищата и спомените, които са преминали през мен. Един господ знае защо съм записвал всичко това, като някаква инвентаризационна книга на живота си. Мъжка му работа. Мъжете са колекционери — съвестно събират преживявания, собственост и време. А също така и жени — както разбрах от имената, които бях отбелязал. Гласове, които бях слушал, коси, които бях галил, тела, които бях виждал, свити сутрин на кълбо до мен. Всичко бе вече безвъзвратно минало, пеперуди, забодени някъде в затънтените зали на прашен музей, трофеи, събирани с момчешки ентусиазъм, които никога не са били истински разбрани. Мъжките хормони са като вируси. Те искат да излязат навън, да завоюват и подчиняват, да посещават и се настаняват в различни нови домове и невинаги разбират какви огромни вреди нанасят на домакините си.

Прелистих няколко страници, след което промених решението си и върнах бележника в чекмеджето. Дневникът приличаше на колекция от писма от първата ми любов или от един по-ранен Хап. Ако нещо от всичко това е имало някакво значение за мен, то вече бе станало част от мен. Нямаше нужда да пазя пликовете като доказателство, че писмата са били изпратени.

Оставих телефонния секретар на мястото му и го помолих да пренасочва разговорите ми към Дек. Той се съгласи и беше учудващо учтив. Заключих апартамента и качих куфара в асансьора. Долу във фоайето забелязах Тид, който бе във фурията си, като помагаше на един собственик на щанд да измъкне парите на няколко туристи. Когато свърши работата и туристите се заклатушкаха, натоварени с очарователни парченца дърво, събрани покрай брега, и всякакви други дивотии, аз го поканих да пийнем по бира на бара, където бях чакал Дек и Лаура. Струваше ми се, че оттогава е минал цял месец. Дадох му резервен комплект от своите ключове и го помолих да наглежда апартамента през следващите шест месеца. За толкова ми беше платено — след това собствеността щеше да бъде преотстъпена на друг. Тид беше чудесен и обеща да изпълни молбата ми. Бил говорил с Вент и разбрал, че имам някакви неприятности. Не вярвал да съжалявам, задето съм си разчистил сметките — не всеки ден човек получавал подобна възможност. Другото съм щял да преживея.

След това влязох в колата и подкарах. Излязох от Грифит, като запаметявах гледките, и след поредицата завои навлязох в Холивуд и Бевърли Хилс. Минах още веднъж назад и завих по „Сънсет“ при „Ла Сиенега“ и стигнах до брега.