Един от нас

— Не ми задавайте такива въпроси. Хората водят войни, хората замърсяват реките, хората блъскат деца с колите си, след като са пили повечко бира. Нищо не се е случило преди да се случи, а аз не мога да връщам нещата обратно. Не обвинявайте мен, не обвинявайте събитията — обвинявайте себе си.

— Ангелите — помирително казах аз, — взеха двама от приятелите ни. Искаме да ни ги върнат.

— Сигурно искате — каза човекът, който веднага възвърна доброто си настроение.

— Защо? Не можеш ли да ги накараш да ни ги върнат?

Той поклати глава.

— Не мога да ги накарам. Това, което мога, е да създавам ситуации и понякога да скривам някои неща от тях, да преградя пътя им към света. Щяха много по-рано да те открият, ако от време на време не те бях скривал от зрението им. А сега ви препоръчвам да се съсредоточите върху Стратън.

— Майната му на Стратън. Искам Хелена да се върне.

— Повярвай ми — каза той, — и мисли за Куот. Разделяй и владей.

— А защо трябва да ти вярваме? — попита Дек. — Искам да кажа, че костюмът ти наистина е хубав, всичко ти е точно, но обикновено, когато някой на нашата планета се обяви за Господ, веднага му даваме торазин и му надяваме усмирителна риза.

Човекът въздъхна и погледна надолу към будилника. Будилникът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Да, знам. Непрекъснато съм изправен пред подобно недоверие.“

Дек и аз стояхме настроени войнствено и чакахме смислен отговор. Никой мухльо не може да ни поучава, пък бил той и божество. Такива сме си ние.

— Ще ви дам знак! — каза той. — Добре, нека бъдат три!

Започна да движи ръцете си по някакъв странен начин, все едно, че жонглираше без топки.

— Хап, ти ще разбереш, че не можеш да намериш нещо и после ще се сетиш защо. Дек, ти вече си го намерил и ти желая всичко най-добро. А сега, за последния ми знак…

Въздухът над ръцете му започна бавно да излъчва светлина и се видяха три различни кълба, които се движеха в определен ред. За секунди те се превърнаха в кълба от оранжев огън, а сърцевината им бе нажежена до бяло. Той си поигра с тях още около секунда, след което изведнъж щракна с пръсти.

Кълбата се преобразиха в сини пеперуди с размерите на малки птички, които запърхаха за момент из стаята, после се превърнаха в сняг, който падна на килима и се стопи.

— Довиждане — каза човекът и изчезна.

Дек, будилникът и аз гледахме втренчено мястото, където той бе стоял. След малко Дек се изкашля.

— Чудна работа — каза той.

* * *

В седем сутринта вече чуках на вратата на Вент. Юмруците тъкмо започваха да ме наболяват, когато електронният панел присветна и едно рошаво лице се вгледа в мен.

— Исусе, Хап! — каза Вент с чувство. — Нали знаеш, че по това време не работя, бе човек.

— Приеми го като приятелско посещение тогава — отговорих аз. — И побързай.

— Гости приемам само следобед — прозя се той. — Нямаш късмет.

— Отвори проклетата врата — изкрещях аз, а след това казах малко по-тихо: — Имам пари.

Електронният панел изгасна и аз зачаках на стълбата, подскачайки от крак на крак. „Низината“ под мен сънливо се размърдваше за нов живот, но аз изобщо не се чувствах спокоен. Съветът на човека с костюма ме подтикна към един план. Той беше кофти, за съжаление, не се разпростираше кой знае докъде, но беше всичко, което можех да измисля, и исках да го започна веднага. Бях ядосан и нервиран от пътуването от паркинга на летището на Лос Анджелис до Грифит. Бях се зарекъл, ако преживея този ден, да не стъпя повече в кола и да лобирам в Конгреса за забраната им за вечни времена.

Най-сетне врата се отвори и видях, че Вент стои пред мен прав с измачкан халат.

— Всичките ли?

— Даже не се и доближават до сумата — казах аз. — Трябва ми нещо друго.

— Буташ ми кофти номер — отвърна той, но се дръпна встрани, за да мога да вляза.

— Имаш ли крабдади?

— Имам два — страхотни. Давам ти ги двата за триста.

— Искам само един и имам само сто долара — казах аз и му подадох парите на Дек. — Тъй като не можеш да устоиш, ще ми го продадеш. А освен това, ще ми разрешиш да използвам телефона ти и ще ми дадеш още малко време за парите, които ти дължа.

— И защо? — попита той малко объркан.

— Защото Господ е на моя страна.

Вент задържа погледа си за малко върху мен и въздъхна. Той хлътна навътре в леговището си, където държеше специалния си хладилник и започна да рови в него. Междувременно аз грабнах телефона и набрах номера на „РЕМтемпс“.

Независимо от ранния час Сабрина вдигна телефона още при първото позвъняване. Тя неотклонно вярваше в общоприетата максима, че като отиваш първи на работа това непременно буди у другите чувство на страхопочитание. Това у мен лично в най-добрия случай буди само съжаление.

— Сабрина — казах аз, — Хап Томпсън на телефона.

Последва пауза.

— Какво искаш?

— Искам да направиш нещо за мен.

— Вече предадох на г-н Стратън твоите думи — каза тя с глух глас. — Не ми се видя да е особено уплашен. И не, не е в офиса, и не, не знам къде е.

— Трябва ми пощенският код на „РЕМтемпс“ — казах аз, — както и електронният ключ.

— Какво ще правиш с тях?

— Ти само ми ги дай!

Гласът й бе напрегнат.

— Ще навредиш ли на компанията?