Един от нас

Картината беше неустойчива, сякаш умът ми не бе в състояние да гледа през този прозорец дълго време и нервите, които я възприемаха и възпроизвеждаха, работеха зле, като двигател на кола, заредена с неподходящо гориво. Исках да извикам, но бях и достатъчно на себе си, за да осъзнавам, че гласът ми ще отекне на място, където тя няма да може да го чуе.

Тогава чух, че Лаура зададе въпрос, който сякаш бе изречен в моята глава. Той беше простичък, откровен, изречен с емоционална прямота, каквато можеш да срещнеш само между две жени. Отговорът на Хелена бе единственото нейно изречение, което успях да разбера ясно.

— Да — каза тя. — Наистина.

След това те изчезнаха, ей така, заедно със зеленото и сребърното от патината. Цветовете отново се размиха във форми и сферите се завъртяха и се върнаха в обичайния си ред.

— Оо! — помислих си аз, без дори да зная какво искам да кажа. — Пак съм си обикновен човек.

Малко по малко, започнах да забелязвам шума на вълните, идващ далеч отдолу, и тихото бърборене на хората, които си бяха направили къмпинг по-натам по шосето. Усетих хладината на парапета, върху който бях поставил ръцете си, и умората в краката си. Усещах как цялото ми тяло леко вибрира, сякаш след безброй почивки електроните в мен се удряха, отскачаха и пак ускоряваха по нормалните си орбити. Постепенно всичко започна да се успокоява и възстановява уюта на телесната реалност, но поради някакъв звън в ушите си едва след няколко секунди чух думите, изречени зад мен.

— Земята до Хап! — казваше някакъв глас. Беше ясно, че не за първи път. — Хап, ти да не си оглушал?

Обърнах се, без да имам представа кой може да бъде зад мен.

— Здравей, вечни ми приятелю — каза гласът. — Добре ли си? Изглеждаше сякаш не си тук.

Гласът идваше от нещо малко, което стоеше на тротоара. Беше моят будилник.

* * *

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Теб, разбира се.

Будилникът се довлече до стената, изкачи се по нея и седна несигурно върху перилата.

— Къде беше през цялото това време?

— Щом питаш, да ти кажа! — Будилникът се наведе доверително към мен: — В чантата на Лаура и тъкмо се събуждах там, в апартамента на Дек, когато започнаха тия крясъци и ярки светлини и се появиха признаци за наближаваща голяма тупурдия. Казах си: „Трай сега, тука май става страшно“ и си стоях тихичко, докато всичко премина. След това чух, че някой тропа, глас на жена, която не познавам, после се тръшна някаква врата. Беше ме страх, пък и никой не попита: „Ей, колко ли е часът?“, затова останах там още малко, за всеки случай.

— Имаш предвид, че предпазливостта е по-добрата съставна част на храбростта.

— Така е, като съм висок само няколко сантиметра! После, когато вече бях сигурен, че нищо страшно няма да ми се случи, изпълзях от чантата и видях, че наоколо няма никой.

— А как стана така, че като дойдох снощи, там нямаше никой?

— Чакай — каза задъхано будилникът, — още не съм свършил. Викам си: „Къде ли е отишъл Хап?“, защото, да ти кажа честно, алармата ми се беше включила, и като имаш предвид, че започвам да свиквам с твоя начин на мислене, разбрах, че може да стане някаква инфекция и тръгнах да те търся, за да ти кажа да ставаш.

— Къде?

— В къщата на Хамънд. Спомних си, че го спомена в „Епълбаумз“, намерих адреса и се замъкнах дотам. Всъщност срещнах една микровълнова фурна, която отиваше горе-долу в същата посока, и тя ме взе на стоп.

— Как, по дяволите, разбра къде живее?

Будилникът се изкашля.

— Само слушай. Отивам у Хамънд, а там навсякъде светнато. Викам си: „Няма да си ти, не е в стила ти“. Завивам, стигам до вратата и я карам да ме пусне. Тя ми каза, че някакъв човек малко преди това й дал двеста долара и си рекох, че това ще да си бил ти и в края на краищата може и да си вътре. По това време алармата ми наистина взе да ме притеснява — то е същото като при вас, хората, когато ти се пишка много, а не ми се искаше да се изпускам, защото щях да се изложа. После влязох в кухнята и се поразговорих с уредите.

— Запознах се с тях. Свестни са.

— Да, казаха добри думи за теб. Както и да е, осведомиха ме, че вдовицата Хамънд се била върнала с някакъв мъж.

— Какво? Кой?

— И аз това попитах, но те не знаеха. И така, прокрадвам се по коридора във всекидневната и си подавам главата през вратата. Г-жа Хамънд стои доволна край красивата камина, а на канапето се излегнал някакъв мъж. Веднага го познах — по твоето описание. Това беше г-н Стратън, Хап.

— Сигурен ли си?

— Да. Нека ти го кажа по друг начин. Не стоях дълго, но това не им беше първата среща. Усещаш ли накъде бия? За доказателство ще ти кажа, че бях свидетел на някои фамилиарности. А бе, искам да ти кажа, че се изчукаха на килима.

Стратън и Моника Хамънд.

Нищо чудно!

Срещнали са се, когато Стратън е вербувал Хамънд. Стратън разпознава сходна душа, а Моника разбира, че може отново да се издигне — и този път — направо в стратосферата. Но като начало не могат да направят нищо друго, освен да се крият, тъй като Рей е капитан от полицията в Лос Анджелис. Освен това през него минават благините от изнудваческата индустрия на Стратън и им е полезен.