Един от нас

Тогава бяха на шестнадесет и отивах на парти с приятелката си и Ърл. Караше Ърл, а новото му гадже беше на предната седалка до него. Ние седяхме отзад и се държахме за ръце. Беше толкова вълнуващо на тази възраст — да стискаш ръката на някого, когото обичаш. Едно опияняващо обяснение, късо съединение, сливане на две души. Обикновено по-късно вече не го правиш толкова често. Ръцете ти в общия случай са заети с други неща и всяка връзка се развива с ускорени темпове. Всеки, когото срещнеш, си има апартамент, а също и самочувствие или ужасяващата му липса, като и двата случая те карат да прескочиш етапа на държането за ръце. Разбира се, можеш да правиш това по-късно, но то не е същото. Все едно да ядеш чушлетата след десерта си. Когато пораснеш, единственият начин да преминеш бавно и последователно през сладостта на такова изживяване е да осъществиш любовна връзка. Сигурно затова се случва толкова често. Пътешествие назад през годините на изневери, до миговете, които са имали стойност. Вероятно затова Хелена кръшна с Рикардо. Тя не е никак глупава и не може да не е знаела, че потенциалните възможности на Рикардо в дългосрочна перспектива не са надхвърляли вероятността да стане храна за акулите, но връзките и браковете са в състояние да станат твърде удобни и привлекателни. Там можеш лесно да смениш шумотевицата около шезлонга с гробната тишина на споделеното легло и единствените звуци са успокоителните: сърбането на чай и прелистването на книгата. Понякога единственото нещо, което може да те накара да се почувстваш отново жив, е реалността на едно различно тяло, две нови устни, непозната ръка. Дори не е необходимо то да означава нещо — всъщност, дори е по-добре, ако не означава. Това, от което имаш нужда, е малко ободряване на хормоналната система — да я поразбуташ, да я поддържаш в действие. Понякога животът губи от блясъка си и ми се струва, че острият ми отговор на въпроса на Лаура може би съдържаше известна истина. Смъртта на нашия котарак имаше връзка с онова, което по-късно се случи, точно колкото и всичко останало. Той беше красиво животно, ние изучихме навиците му и той стана част от живота ни като въздуха, който дишахме. Още докато беше жив се грижех за него толкова много, че от време на време имах нужда да се уверявам, че той наистина живее щастливо, че му е добре с нас, защото знаех, че в противен случай няма да мога да се примиря с неговата кончина, като му дойде времето. Но тя настъпи твърде скоро и тези мои презастраховки, така или иначе, не свършиха никаква работа. Те не ми помогнаха, когато държах мъртвото му тяло, както не би помогнало дори и да бях събрал всички камъчета на света. Неговата козина бе най-мекото нещо, до което се бях докосвал, а да го погреба в земята беше непоносима загуба! В продължение на седмици след това чувствах само тъпа безсмисленост и абсолютна липса на живот. Може би Хелена е изпитвала същото и се е опитала да намери някакъв смисъл, да попречи на света да се превърне в безплътен и безтегловен призрак. Бих искал да не го е правила, но мисля, че я разбирах. С напредването на възрастта гневът идва все по-трудно, защото все по-лесно разбирате другите и осъзнавате, че всички се печем на един и същи огън.

Както и да е, онази вечер всички бяхме ужасно развълнувани. Това бе краят на хилядолетието, дявол да го вземе — точно тази нощ. Последната седмица се бе превърнала в едно дълго очакване и светът гъмжеше от всякакви чудатости — CNN непрекъснато съобщаваше за странни култове, които отмирали из цялата страна и пускаше хумористични преразкази на последните месиански предсказания. Никой от нас ни най-малко не се страхуваше, че като се събуди на другия ден и погледне през прозорците, ще види само един черен безкрай и нищо друго. Всички говореха на висок глас, смееха се много и усилваха радиоапаратите си — сякаш искаха да са сигурни, че ще бъдат забелязани, когато пристигне новата ера, че тя няма да ги забрави, а ще ги вземе и помъкне със себе си.