Един от нас

— О-о, добре — отвърнах аз. — Искам да си побъбря кротичко с този образ. Да ти е останал някой пистолет?

— Само един — отговори Дек, — но огнестрелното оръжие не предполага кротки разговори.

— Това зависи изцяло от него — весело казах аз.

18.

Излязохме тихо през задната врата, долу, в края на стълбището, се изкачихме над гаражите, след което се разделихме, за да стигнем до мястото по различни пътища. Прикривайки се, тръгнах на запад, след което забелязах, че Дек се появява на около петдесетина метра от другата страна на бялата кола.

Дек повървя малко по тротоара, след което слезе на платното. През това време аз пресякох пътя и забързах към колата, като се придържах откъм страната, която Роумър нямаше как да наблюдава. Мина известно време, докато той забележи пияния, който криволичеше по средата на улицата, но след това изобщо не свали очи от него, което ми даде възможност да се наведа и да се притая до багажника на колата му. Придвижих се странично до шофьорската врата като рак, сгънат надве. Дек разбра, че съм наблизо и съвсем се вживя в изпълненията си, като започна да размахва юмруци и да крещи на луната.

Щом стигнах до вратата, просто се изправих, облегнах се на рамката и заговорих през отворения прозорец:

— Ти си най-смотаната опашка на света, която съм виждал — казах аз.

Лицето на Роумър се обърна към мен, а устата му остана отворена. След това се обърна напред и видя, че Дек вече стои пред колата с пистолет, насочен към лицето му.

— Разбираш ли какво ти казвам? А сега — добавих аз и извадих органайзъра от джоба си, като му го показах за секунда, виж, това тука е висококласен скенер.

Не беше истина, но той нямаше откъде да знае. Натиснах едно копче отстрани и го поставих на покрива на колата.

— Ако направиш опит да изпратиш някакъв сигнал под каквато и да е форма, аз веднага ще разбера, а приятелят ми ще ти свети маслото. Разбираш ли?

Роумър закима интензивно. Все още по лицето му имаше белези на местата, където фъстъците се бяха вдълбали при удара. Не можеше да не осъзнава, че човек, който е нанесъл подобна обида на служебно лице, е способен на всичко.

— Какво искате? — попита той с треперещ глас.

— Искам да отговориш на няколко въпроса. А след това да се разкараш. Нали ти ме проследи до Флорида?

Кимна утвърдително.

— И ме проследи, не защото си ченге, а защото ти плаща Стратън, нали?

— Не! — каза бързо Роумър. — Абсолютно не.

— Глупости! Чу ли това, Дек?

— Какво?

— Стори ми се, че скенерът издаде звук.

— Какво? Тоя е натиснал някаква сигнализация ли? — попита Дек с каменно лице.

— На мен така ми се стори.

Дек демонстративно свали предпазителя на пистолета си.

— Не съм — каза Роумър много бързо. — Вижте, господи, хора, нищо не съм бутал.

— Сигурен ли си? — попита Дек.

— Да! Честно!

— Толкова честно ли, колкото и когато каза, че не работиш за Стратън? — попитах аз.

Очите на Роумър проблеснаха. Опита се да отрече, но знаеше как стават тези неща, и че вече бях видял истината.

— Е, добре де — сви рамене той и се опита да се държи приятелски. — Аз им дадох информацията.

— И сега вършиш колекционерската работа, нали? Събираш парите от изнудванията!

— Да.

Усмихнах се.

— Видя ли? Не беше толкова трудно. Имаш ли клетъчен телефон?

Той се понамръщи, беше объркан.

— Да, разбира се.

— Това беше реторичен въпрос. Кажи ми номера.

Когато вече го беше изпял, аз свалих органайзъра от покрива на колата.

— Мерси — казах, — и за твоя информация това не скенер, а органайзер със звукозаписващи функции. Сега имам дигиталния запис на твоите признания за криминалните ти връзки с известен престъпник и съучастието ти в опит за убийство.

Натиснах няколко бутона и почаках секунда, след това му намигнах:

— А сега вече е запаметено на три места в Мрежата.

Той запремига, лицето му пребледня. Опита се да каже нещо, но се чу само някакво хъхрене. Знаеше, че е прецакан.

— Наистина ще ти се обадя скоро — казах му аз, — и ще трябва да ми помогнеш, защото нали знаеш какво може да ти се случи?

Успя само да каже:

— Да.

— Добре. Сега се разкарай!

Дек и аз се отдръпнахме, Роумър запали и бавно потегли. Едва ли вниманието му беше насочено към шофирането.

— Браво! — каза одобрително Дек. — Не ми спомена, че го записваш.

— Измислих го в последния момент.

— С този запис той е в ръцете ти за цял живот.

— Да — отвърнах му със съжаление, — ама сега ми се иска да не бях спестявал стоте долара, които трябваше да дам навремето.

Дек се намръщи:

— Какво значи това?

— Че този модел не може да записва гласове.

* * *

Дек се тръшна да спи в мига, в който влязохме у тях. Беше много късно, а и той току-що бе преминал през възможно най-странните изживявания, които човек може да си представи. Мисля, че беше съвсем естествено умът му да поиска почивка. Поседях удобно в едно от креслата, но после реших да го оставя сам. Написах му бележка, че не съм отвлечен, и излязох да се разходя.