Един от нас

— Сигурен ли си в тази работа? — попита той.

Междувременно Уудли се оттегли в кухнята заедно с монитора и ръкавиците си.

— По този начин ни следят. Мен ме държат така от години, а сега те хванаха и теб. Като извадим тези работи, те няма да знаят къде се намираме.

— Кое те кара да мислиш, че се интересуват от нас?

— Имат да довършват някои работи.

Дек въздъхна и каза:

— Странна е тази седмица за мен!

— Хайде, стой мирно. Оо, сега вероятно ще заболи.

Едно от дистанционните протегна някакъв сензор към врата на Дек и напръска едно местенце с тънък слой течност — предполагам, че беше местна упойка. Друго от устройствата извади миниатюрен скалпел от предния си крак и направи малък разрез. Дек леко подскочи. Ако бях аз, щях така да подскоча, че дистанционните устройства щяха да се разхвърчат. Реших да не гледам много отблизо.

Обърнах се отново, едва след като чух, че Уудли промърмори от кухнята:

— Готово!

Едно от дистанционните се занимаваше с поливането на едно малко количество кръв и пръскаше някаква течност върху микроскопичната рана. Другото триумфално държеше нещо в щипците си. Опитах се да го взема, ала от другите му крака мигновено се появиха скалпели.

— Дай ми го! — казах аз.

Дистанционното поклати мъничката си глава.

— Ако ще се биете за това нещо — отбеляза спокойно Дек, — може ли да отидете на друго място, а не на врата ми!

— Уудли, кажи му да ми го даде!

Уудли натрака нещо на клавиатурата и скалпелите бавно се прибраха — дистанционното обаче ми даде да разбера, че ще ме държи под око и ще трябва да внимавам. Протегнах ръка и то пусна импланта.

Беше около три квадратни милиметра. От едната страна — сребърно, от другата — метален аквамарин. Беше почти двуизмерно тънко и когато го обърнах, сякаш изчезна. Само хладината по пръстите ми подсказваше, че все още е там.

— И друг път съм виждал такова нещо — съобщи след малко старецът със странен глас. — Преди много години. Намерих го, докато вадех шрапнел от главата на един нещастник. Бях го оставил в легенчето с парчетата от снаряда, но когато го потърсих по-късно, беше изчезнало. Вражеска технология, нали?

— Нещо подобно — отвърнах.

— Ако знаех, можех да го продам — засмя се той.

На масата на Дек намерих малка кутийка, в която внимателно поставих импланта. След това свалих сакото си и седнах.

— Добре, а сега е мой ред.

Удли прекара устройството по врата ми. После пипна нещо по него и отново мина с него по врата ми.

— Не намирам нищо. Сигурен ли си, че имаш?

— Знам, че имам.

— Никъде няма следи от клетъчни травми, ако не се брои местното охлузване, което обаче е симптоматично и се дължи на начина ви на живот.

— Е, минало е известно време — казах аз.

— И така да е…

— Всъщност минало е доста време.

Уудли започна да издава някакви хъхрещи звуци, които означаваха, или че мисли, или че на гърлото му е заседнал огромен шкаф, след което се обърна и започна да рови в чантата си. Извади някаква друга машина, отвори кутийката, в която бях поставил импланта, и задържа устройството над нея. Видях, че започнаха да присвяткат малки лампички, и попитах:

— Какво правиш?

— Правя структурен анализ на елементите в това дяволско нещо. Ако е достатъчно определимо, възможно е да мога да сканирам врата ти и да го намеря.

— Добре мисли тоя, помъдрял е — отбеляза Дек. — Хап, в крайна сметка твоят план май не беше толкова тъп.

Очевидно удовлетворен от резултатите, които му подаде машината, Уудли регулира нещо на скенера за травми и после отново го прекара по раменете и врата ми.

— Аха — каза той по едно време и после: — Ооо!

— Какво?

— Получавам данни за подобни съединения. По някое време си имал имплантирано подобно нещо.

— Чудно! Вади го!

Сложи пръсти на устните си.

— Опасявам се, че не мога. Асимилирано е, или по-точно, подозирам, че то се е самоасимилирало.

— Какво искаш да кажеш?

— Че приспособлението се е преместило от първоначалното си място. Виждат се остатъчни следи от съединението, които показват пътя му.

— Къде е то сега?

— В гръбначния ти стълб.

Вратът ми изстина.

— Разпаднало се е на съставните си части, които са трудно забележими, имплантирало се е в клетките на гръбначния ти стълб и стига до черепа ти — доста прилича на локализиран вирус. Дяволски хитро измислено. Не можеш го откри, ако не знаеш какво търсиш. А ако го откриеш, не можеш да го премахнеш — целият си все едно пропит с него.

— С други думи — ти си един от тях! — каза тихо Дек.

Да, помислих аз. Така е. Винаги ще могат да ме намират и миналото ми никога няма да си отиде. Нека бъде тъй. Може би дори е трябвало да бъде точно така.

— Искате ли да прегледам приятелката ви, докато съм тук? — попита Уудли разсеяно. — Оная с нещастните китки?

— Не можеш — казах аз, но мисълта ми бе другаде. — Тя бе отвлечена от извънземни.

— Разбирам — каза кротко той. — Какъв интересен живот живеете!

Платих му, той благодари с поклон и стъпките му потънаха в нощта. Дек го наблюдаваше през прозореца как се отдалечава.

— Хап — каза той, — ей там, до блока, има едно бяло дируцу с изгасени светлини. А на предната седалка има някакъв тип.