Един от нас

Когато Дек и Лаура изчезваха, видях онова странно явление с техните лица — сякаш ги забравях. А в онзи следобед преди много години бях видял двама мъртъвци. Не само бях усетил присъствието им — бях ги видял наистина. Те бяха там. Може би това обяснява защо съм изтрил този елемент от събитието. Бях видял нещо, което не се вписваше в света.

Не можех да намеря нормална логика. Главата ме болеше, сърцето ми биеше толкова силно, че се чудех как така туптенето му не се вижда и в огледалото. Освен това и здравата се наливах, защото онова, за което щях да помоля Уудли, ако въобще дойдеше, щеше да ми причини болка.

Те бяха дошли за мен, а вместо това взеха Хелена. През последните няколко секунди в самолета вече със сигурност знаех, че съм си отговорил на въпроса, който съм си задавал толкова пъти. Или Хелена, или нищо. Сега изборът ми бе лесен. Или трябваше да престана да излизам с жени, или да се върна и да се опитам да си взема онази, която ми принадлежеше, ако все още бе останало нещо от нея.

Както вече може да сте разбрали, бях замесен във въоръжения грабеж на една банка в Лос Анджелис, извършен на петнадесети март 2014 г. Никога не бях правил такова нещо. Придума ме един наш познат, Рикардо Печрин, когото Хелена срещала някъде из гангстерските среди. Той беше жизнерадостен, красив и ентусиазиран — един от онези хора, които или ще направят нещото грандиозно, или ще се съсипят. Рикардо имаше вътрешна информация от тази банка и знаеше, че точно в този ден там ще има много пари под формата на „ед“-облигации — изключително доходни деноминационни виртуални книжа, които били толкова ликвидни, че по другите континенти веднага можело да се спечели по петдесет цента на долар. Каза също, че можел да разчита на своя човек в банката да изключи алармената система достатъчно дълго, за да можем да свием парите и да изчезнем.

Идеята не ми допадна. Не беше в моето амплоа. Да заредя пистолета и да грабна парите ми се струваше твърде в духа на Дивия Запад, твърде атавистично — всеки, който притежаваше някакви умения, крадеше в Мрежата от спестяванията на други страни и държави. Но в крайна сметка се съгласих.

— Какво? — сигурно крещите вие. — Ти луд ли си?

В известен смисъл — да. Исках да се отърва. Макар че гледах Хелена да не разбере, не можех повече да търпя начина ни на живот. Не харесвах това, което правеше тя, но най-вече не можех да издържам повече да бъда роб на хора, които мразех и които щяха да ни изоставят в мига, в който им стане по-изгодно. Ако Хелена направеше и една мъничка издънка или оставеше някаква улика, сочеща към шефовете — това щеше да бъде краят. Тогава за полицията тя щеше да се превърне в потенциална връзка с бандата и щеше да бъде наложително да я очистят незабавно, а на същото пътешествие — за компания — щяха да изпратят и мен. Хелена беше добра в работата си, но никой не е идеален и рано или късно нещо подобно щеше да се случи. Ала все още крепяхме брака си, здрависвахме се с хората, явявахме се по партита в ресторанти и се съобразявахме със смехотворните ритуали на фалшивата любезност, която постила прагматичния път на убиеца. Трябва да знаеш кой е успял и кой не е и да се отнасяш към всеки с точното количество премерена сервилност. Получаваш подаръци с презумпцията, че и ти ще изпратиш такива, убеден, че всеки от тях ще бъде обстойно огледан дали излъчва точното количество уважение. Познавам хора, които сериозно пострадаха в тази връзка, и да си кажа честно, твърде сложно ми става, когато се наредя на опашката за коледни подаръци. Предполагам, че не е по-различно от това да работиш за която и да е друга голяма корпорация, само дето тук изискванията по отношение на дрехите са по-стриктни, а търговията е с наркотици, пари и смърт. Включваш се в компанията случайно, но след това животът ти става техен.

Ако бяхте на мое място, щяхте да знаете, че за всички наоколо петелът вкъщи бе жена ми, а аз се явявах само нищо и никакъв навлек, чийто върхови способности в живота се свеждат до правенето на картофена салата. Подхвърляха ми огризки, дребни работици, колкото да ме държат на каишка. Приемах ги. Трябваше, нямаше как. Както вече ви казах, това не е договореност, от която можеш лесно да се откажеш. Но започнах да пропускам колкото се може повече от обществените ангажименти, като оставях Хелена да ходи сама. В началото се цупеше, но после свикна. По това време тя бе навлязла в Живота, беше забравила оня, който беше водила преди това, и дори понякога се питах част от кой неин живот съм аз.

Това превръщаше съществуването ни и Лос Анджелис в място, което повече не можех да обитавам. Това бе най-лошото. Аз обичах Лос Анджелис. Той беше моят дом, нашият дом, а сега виждах, че за мен той представлява каша от балансирана лоялност, плетеница от места, където съм извършил престъпления, при това против волята си. Все едно да гледаш как някакви събарят съблекалнята в Кресота Бийч, тухла по тухла, без никога да са стъпвали вътре.

Исках да се измъкна и затова ми трябваха пари.