Един от нас

По-късно лежиш, проснат по бельо, а дрехите ти са разхвърляни навсякъде около теб, покрити с пепел от цигари и вмирисани от разлетия алкохол, но това за теб няма значение, защото до това време на нощта ти вече си взел решение, че никога няма да ги облечеш отново. Малкото кречетало в главата ти не спира да додява и вие като вълк в капан, но нито то, нито собственият ти глас са в състояние да ти кажат нещо смислено. Струва ти се, че денят никога няма да дойде и че, ако дойде, ще бъде по-тъмен и от нощта, в която в момента зъзнеш.

Като експеримент бодваш стомаха си с вилица, достатъчно силно, за да бликне кръв. Но това не става, ето защо започваш да дереш с нокти краката си.

После сядаш и плачеш, гледаш изранените си бедра и си спомняш как са изглеждали те преди. Млада кожа, неосквернена, момичешка. Сега — подобно на гърдите, задника и устата — бедрата ти са нещо, което не разбираш. Тялото ти е станало шосе, по което твърде често минават, и което води не там, където ти се иска. То вече не е твоето убежище, а придатък към чужди животи и паркинг на техните желания. Ставаш пленник на тесни и мрачни кръгове от мисли, които все повече те омотават, докато толкова те пристегнат, че прекъсват достъпа на действителността до съзнанието ти.

Просто вече не намираш смисъл в нищо, чувстваш се лошо проектирана компютърна игра, в която попадаш в капан, не умираш, но се оказва, че няма абсолютно никакъв начин да се измъкнеш. В началото блъскаш по стените, но те стават по-високи и няма никакво значение колко силно и бързо натискаш всички бутони, които ти попаднат под ръка. Рано или късно ще разбереш, че има още един, който все още не си опитал. Бутонът на захранването.

Когато Лаура за първи път разбрала, че баща й е извършил самоубийство, тя почувствала толкова силна вина и болка, сякаш някой изтръгвал сърцето й. Просто не можела да го понесе и го преобразувала в омраза, в презрение към слабостта и егоизма му, заради които тя трябвало сега да се бори с всичко съвсем сама. Последната фаза била да се преструва, че той е направил нещо героично, поставяйки началото на семейна традиция.

И така, самата тя започнала да посяга към бутона, но никога не стигнала докрай, тъй като една част от нея все още била жива. Не искала да изхвърли машината. Искала само да започне отново. След всички хапчета и бръсначи просто се събуждала в болницата, заобиколена от хора, които не давали и пет пари за нея. Първия път наистина били загрижени, но съчувствието, както знаем, се дава доброволно. Започнеш ли да го изискваш, кладенецът пресъхва доста бързо. Най-големите щастливци имат по няколко души, които ще продължат да ги даряват със съчувствие, дори и след като разберат, че обичта им не може да стори чудеса. Но Лаура си нямала никого.

Преди година време, след третия си такъв опит, Лаура се опитала да се поправи. Вариантът „самоубийство“ не вършел работа. Било потискащо, глупаво и болезнено. Опитала да отказва цигарите за определени периоди от време, а започнала най-напред от тях, защото всички знаят, че да се пуши е лошо. Сега е времето на изкупителните жертви и тютюнопушенето е на първо място. Няма значение, че това, което ядем и пием, ни съсипва не по-малко и че колите ни бълват във въздуха отрови, които просто си остават там. Само че обичаме бургерите, бирите и автомобилите си, затова хайде да се нахвърлим върху нещо друго. Хайде да забраним пушенето на обществени места, в самолетите и в баровете и тогава целият свят ще стане прекрасен, слънчев и светъл. Нека за нещастието обвиним проблемите си — така няма да се налага да ги разрешаваме. В сегашните филми на ужасите умират първи не разюзданите мръсници, а ония, които носят пакет „Марлборо“ в чантите си.

Престанала да разрешава на мъжете да я чукат, освен ако нямала друг избор. Опитала се да кара без това, но човек, който се интересува само от безинтересни за теб тъпи шегички, не може да те разсейва за дълго. Борила се и с пиенето — понякога успешно, понякога не. Да не пиеш е трудно — много, много трудно. Ония, които не са опитвали да престанат да пият, нямат никаква представа колко трудно е това. Понякога успяваш да спечелиш битката със себе си, като цял ден до болка стискаш зъби. Друг път — не успяваш и точно в такива дни се чувстваш като победител. „Майната му, казва ти един глас, майната му, майната му!“ Не знаеш чий е този глас, но ти се струва, че говори разумно и казва истината. Проблемът е, че алкохолът лъже — той е добра компания в бара, но никога няма да ти стане приятел. Залъгва те, кара те да се чувстваш по-добре за момент, също като някой познат, който не иска да отказваш цигарите, защото той ще остане сам с лошия си навик. Говори забавно, обещава ти успокоение и ти му вярваш, макар да знаеш, че изведнъж ще млъкне, както прави винаги, и няма да може да ти каже нищо полезно, когато ужасът отново се върне и те сграбчи в лапите си — изоставен и самотен на тази въртяща се в празното пространство студена планета.