Един от нас

Казала на баща си, но той не й повярвал. Дълбоко в сърцето си знаела, че е вярно, защото Рей никога повече не се появил при поточето, ала истинското доказателство дошло по-късно. По-късно, когато баща й загинал при автомобилна катастрофа, а майка й и Рей вече не криели какво вършат. Тя знаела, че не може те да са убили баща й, тъй като по време на катастрофата седели заедно на задната тераса и пиели бира, а и защото щяло да бъде съвсем в духа на „Нешънъл Инкуайърър“.

Доста по-късно разбрала, че колата на баща й може би неслучайно се е устремила към колоната на моста, че в крайна сметка той може и да е повярвал на дъщеря си и да е решил проблема по свой начин.

Не след дълго Рей се нанесъл, а малко след това майка й обявила, че се местят в Лос Анджелис. Рей бил решил, че майка й има право и че той трябва да предприеме нещо за собствената си кариера. Хората обикновено считали, че майка й взема единствено правилни решения, което правело живота по-лесен. Рей се опитвал да разговоря с Лаура и пак започнал да разпитва за училището, но тя не му отговаряла.

Лаура вече не се справяла толкова добре в училище и била спала с половината момчета от класа.

Два дни преди да дойдат камионите за пренасяне на багажа, тя си купила билет за влака с откраднати пари и спестявания от разни празници. Цъфнала пред дома на сестрата на баща си в Сиатъл, която искрено ненавиждала майка й. Рей дошъл да я търси, но леля Ашли го изритала на двора и той си заминал. Втори път не опитал, а майка й изобщо не се поинтересувала от нея. Лаура така и не разбрала защо е така.

Минали десет години. Тя сменяла разни професии, обикаляла, опитала в различни краища на страната и разбрала, че навсякъде е едно и също. Няколко години по-късно тя престанала да се прави на глупачка и си намерила по-добра работа, колкото и малка да била разликата. При лошата работа ти сервираш на другите хора да ядат гадории, а при хубавата по цял ден ти ги сервират на теб. Купила си хубави дрехи, излизала често и развила у себе си свежо чувство за хумор, зад което се криела. Научила се да прави това, което мъжете искали от нея, влюбвала се, изнасилвали я, били я.

Понякога нещата вървели по-добре от друг път, но в основни линии всичко се размазвало пред очите й, сякаш гледала света през прозореца на бърз влак, който я отвежда в погрешна посока. Тя свикнала да изпива по някое питие рано през деня и никога не забелязвала, че то не постига друг ефект, освен да я накара да изпие още едно. Понякога, когато била много пияна, късала дрехите си, понеже разбирала защо шефовете й ги харесват. Не го пише в наръчниците по мениджмънт на компаниите, нито в девизите им, но истината за същността на нещата е следната: клиентите обичат да си имат работа с момичета, които са добре облечени и чийто вид обещава зноен секс. Друг път се носела изискано и с лека боязън в усмивката, опитвайки се да намери в себе си поне малко гордост, което не е просто обратната страна на убийствената омраза. Много скоро обаче вече не можела да направи тази разлика.

Изхабила приятелите си. Изхабила себе си. Правела всичко с навита докрай пружина и нямало как да презарежда душата си. Пиела все повече, прекарвала следобедите си в мъгливо, неразбиращо опиянение, а вечерите — в самотен гняв. Пазела тайните за себе си.

И започнала с онези нощи.

Онези, които продължавали до безкрай — нощите, в които излизаш с приятели и пиеш много и след това лицата им започват да изглеждат еднакво. И ти слушаш и кимаш, и се усмихваш несигурно, и ти се струва, че всеки говори за някаква книга, която ти никога не си чел. По едно време се връщаш от тоалетната, вързал кънките, носът ти щипе след поредната доза, а светлините зад бара направо ти вадят очите. Оглеждаш всички маси и не можеш да се сетиш на коя си бил и кои от всичките тези хора имат някакво значение за теб. После някой извиква името ти, отиваш и сядаш пак при тях, опитваш се да разбереш какво казват, ала чуваш единствено гласа в главата си, който нашепва, че искаш поредното питие. И ти си поръчваш, още преди да си изпил предното, ей така, за всеки случай и никой не ти казва нищо, ала ти си знаеш какво си мислят те и после решаваш, че не ти пука. Партито се разотива в полунощ, но за теб е твърде рано, а по това време караницата в главата е толкова шумна, че едва се чуваш, като казваш „лека нощ“. Стигаш някак си до вкъщи, през опасни епизоди в разни барове и по улици, които никога няма да си спомниш, и ето, тогава започва истинското шоу.

Пиеш, седнал на пода с кръстосани крака, и се надяваш всяка глътка да боли; усещаш треперещите си ръце и се чудиш какво да правиш с тях. Когато останеш сам, собственият ти свят се оказва малка кутийка, чиито стени искат да те смачкат; на телефонния секретар чакат съобщения, които не можеш да се накараш да пуснеш, камо ли да изслушаш; и нищо в апартамента не съдържа какъвто и да е смисъл за теб.