Един от нас

Лаура, разбира се, по това време вече била експерт по израженията на лицето на Рей. Била на такава възраст, а и Рей имал една такава усмивка и едно такова намигане! Не я гледал така, сякаш я разсъблича. Имал вид на мъж, който ще те заведе на вечеря някъде, където можеш да носиш хубава рокля, а келнерите ще се преструват на щастливи от присъствието ти. Той не бил като момчетата в училище — онемели и опротивели от действието на хормоните, с непрекъснато изтичащи от тях нужди, та човек можел да ги надуши от километър, с лисичи лица, напрегнати и пресмятащи, с изключение на очите, които били уплашени. Рей изглеждал така, сякаш знаел какво представлява. Бил от хората, които искаш да те искат — независимо от възрастта, но най-вече, когато си млада.

Но той, разбира се, бил доста по-възрастен и всъщност въобще не я забелязвал, така че Лаура прекарала онази пролет във водовъртежите на агонията. Рей се отбивал и говорел с майка й и с баща й. Понякога я питал как се справя в училище и изслушвал нейните замотани отговори. Лаура носела бири и почиствала пепелника — майка й по принцип не одобрявала пушенето, но го търпяла у Рей. Лаура не се изненадвала от това. Принципите са си принципи и здравето е нещо много важно, когато остарееш, но само да видиш как Рей пали цигара и дърпа от нея за първи път, ще разбереш, че пушенето наистина е само за големи и за много умни хора.

Животът продължавал. Нищо не подсказвало, че нахлуването на Рей в техния живот ще промени всичко. Майка й все така надзиравала бояджиите, баща й все така ходел на работа и се връщал с дрехи, миришещи на пица. Лаура си пишела домашните, мотаела се с приятели, ходела по партита. Дошъл, а след това и отминал сезонът на телевизията, въздухът започнал да се стопля и водните буболечки търпеливо напредвали в жизнения си цикъл. Но през всичко като червена нишка преминавали нейните чувства, заради които тя се усещала по-голяма, и които ваели мисленето й, както грънчар — глина.

Любовта и смъртта много си приличат, защото те са времето в живота ти, когато най-много ти се иска да вярваш в чудеса, когато копнееш за някакъв символичен акт или ретроспективен редактор, който да промени света около теб. Зная това прекалено добре. Няколко дни след като котката ни умря, една нощ излязох да се поразходя сам по брега, а Хелена остана на канапето, все още покрито с космите на същество, което вече не бе сред живите. Утешавахме един друг, доколкото бе по силите ни, но и двамата знаехме, че единствено времето е в състояние да промени нещата. Думите, както обикновено, си оставаха само думи и не носеха никакво успокоение. Седях с поглед към морето, а гледката към безкрая за кратко направи всичко малко по-поносимо, но знаех, че като се обърна, малките неща отново ще се затворят около мен. Тогава случайно погледнах надолу и видях няколко камъчета, разхвърляни по пясъка край мен. В един момент ми хрумна налудничавата идея, че мога да направя времето конкретно и че може би има и друг начин то да се развива. Ако всяко камъче можеше да представлява секунда от времето, а аз бях събрал пет, вероятно щях да мога да ги използвам, за да променя последните пет секунди от живота на нашия котарак, да му дам възможност да направи нещо друго, а не да се стрелне под гумите на приближаващата кола. Чувствах се идиотски, когато отброих пет камъчета, ала не ми пукаше, защото никой не гледаше, а и никой никога нямаше да узнае. Не зная защо точно пет — това число изскочи в главата ми. Стиснах ги в ръка и се опитах да се съсредоточа по същия начин, както като малък прекарвах по цели вечери, до припадък, в опити да повлияя на хвърлената монета. Моля те, казах аз, Теб, от Когото Зависи, нека тези камъчета спасят този живот!

Когато отворих очи, нищо не се бе променило, но не изхвърлих камъчетата, а ги пуснах в джоба на джинсите си. Те са все още някъде там — в украсената кутия, която Хелена ми беше подарила. Когато бягах от Лос Анджелис след случката в Трансвърчуъл, накарах Дек да мине през къщи и да ми вземе нещата. Сега тя е прибрана някъде и камъчетата са си там — сухи и забравени, незначещи нищо за никого, освен за мен.

Лаура опитвала подобни неща, но с друга цел. Тя пишела писма, покрити с целувки, и ги криела на специални места; гледала небесата и сключвала съзаклятия с облаците; използвала чара си, за да взема цигари от едно момче в училище и после ги пушела долу край поточето. Самата тя се чувствала като река — могъща, но окована в някаква подземна пещера, и неуморно търсела пукнатина, през която да избликне към слънцето.

И един ден я намерила.

Рей бил по работа в района и се отбил, разчитайки случайно да завари някой у дома, но никой не му отворил. Майката на Лаура била отишла да се консултира с някакви хора, които баща й наричал „следремонтни специалисти“. Баща й все още бил на работа. Рей тъкмо се бил освободил от дежурство, денят бил много горещ и той наистина дошъл с идеята да изпие една бира, затова решил да се повърти наоколо и да изчака някой да се върне.