Един от нас

Това бързичко им стана ясно и те се юрнаха в различни посоки, като морска вълна, разбиваща се във висока скала. Единият се прехвърли през оградата и попадна в двора на училището, а другият се скри зад една кола.

Хелена продължаваше да стреля, докато и ние се промъквахме зад една кола.

— Този твой приятел доста ни помогна — измърмори тя, докато двамата клекнали презареждахме пистолетите си.

Надзърнах покрай бронята — единият се опитваше да пропълзи от прикритието си по посока на нас.

— Той ми даде кода за записките на Хамънд — казах аз и стрелях. Оня се прибра на мястото си много бързо.

— Добре, ама защо го прави? Какво значение има за него?

Задното стъкло на колата гръмна и се разпиля на хиляди искрици. Хелена се обърна и изстреля два куршума по посока на оградата.

— Не зная — казах аз.

— А кои са тия?

— И това не знам. Защо не отидем да разберем?

Тя ми намигна:

— Поеми оня зад колата!

Изчакахме още четири изстрела, след което чухме две щраквания.

— Хайде.

Скочихме на крака и хукнахме поотделно да заобиколим колата, като постоянно стреляхме. Продължих да стрелям и докато тичахме напред. После откъм оттатъшната страна на оградата се чу вик и видях как Хелена се готви да я прескочи. Спрях за момент стрелбата и се прицелих на около петнайсет сантиметра над багажника на другата кола. Очаквах оня да си помисли, че зареждам и да се покаже. Грешах. Човекът беше решил, че му стига толкова — изведнъж стана и хукна през глава надолу по улицата. Затичах се след него, но той имаше доста преднина и щеше да стигне до колата си много преди мен.

Прицелих се внимателно и го прострелях в бедрото. Ударът завъртя крака му в сложен, почти балетен пирует, който завърши със сгромолясването му до стената.

Продължаваше да държи пистолета си и се опита да се обърне в положение, удобно за стрелба, но аз вече се бях надвесил над него.

— Можеш да се пробваш — казах му аз. — От друга страна, може пък аз да ти пръсна черепа. Не зная колко ти плащат, но ще да е доста.

— Майната ти! — изруга той и се опита да насочи пистолета към мен. Ритнах китката му и оръжието изхвърча, подскачайки по пътя. Ако някога имам син, ще му кажа да тренира тези ритници. Наистина вършат работа.

— Чакай да видим какво е станало с приятелчето ти — казах аз. — Може да ти помогне да формулираш отговорите. — Бях стъпил върху ръката му и чаках Хелена, която се беше упътила към нас.

— Той е мъртъв — с извинителен тон каза тя. — Съжалявам.

— Виждаш ли? — подхвърлих на оня на земята. Бях сигурен, че болката в крака му започва да се усилва. — Имаш късмет, че попадна на мен. Можеше да бъде и обратното.

— Майната ти, тъпако!

— Много любезно — каза Хелена.

— Кой те изпраща? — попитах аз.

— Що не се гръмнеш!

— Този май наистина е грубиян — каза Хелена.

Както го бях настъпил, аз се наведох и претърсих джобовете на сакото му. Намерих портфейл. Шофьорска книжка нямаше, но попаднах на служебна карта. Отдел „Сигурност“ на „РЕМтемпс“.

Изведнъж усетих, че ми е дошло до гуша — от Стратън, от въоръжени извънземни и от всичко останало.

— Как ме откри? — попитах аз и го ритнах в корема. — Как?

Хелена протегна ръка към мен. Аз я отблъснах — направо ми причерняваше от гняв. Ритнах го в крака и сграбчих сакото му. Повдигнах го от земята и изкрещях право в лицето му:

— Как, по дяволите, ме откри?

Той се изплю и се захили. Ударих го през лицето с другата ръка, повдигнах го до себе си и изкрещях:

— Ще ми кажеш и ако сте замесили родителите ми, това ще е последното, което си казал в живота си.

— Този път нямахме нужда от тях. — Той се усмихна, а от носа му потече струйка кръв. — Много хора искат да ти видят сметката. Ама следващия път… Да, да, знаем къде живеят те.

Пуснах го на земята и извадих пистолета.

— Хап, не! — извика Хелена. — Недей!

— Искам да отнесеш едно послание на Стратън — казах аз и хвърлих картата на гърдите му. — Много просто послание. Омръзна ми да ме преследват, да стрелят по мен и изобщо да се занимават с мен. Кажи на Стратън да се махне от живота ми или аз ще го махна от живота въобще.

В далечината се чу вой на приближаващи полицейски сирени. Предполагам, че хората в Кресота Бийч не чуват често престрелки по улиците. В Лос Анджелис просто усилват телевизорите си.

— Единственото, което ще кажа на шефа, е, че ще те убия като куче — каза оня тихо и много сериозно, — и че ще довърша цялото ти семейство безплатно.

— Грешен отговор! — казах аз и го застрелях в главата.

* * *

Обадих се на баща си, веднага щом стигнахме А1А. Татко прие новината стоически — или майка ми вече го беше подготвила, или самият той някак се бе досетил и го пазеше за себе си, както обикновено. Бащите също са странни хора. Потайни! Мислиш си, че нямат представа за какво става дума, а когато някой ден се спънеш, изведнъж се оказва, че вече са до теб и те хващат, преди да си паднал.

Тогава натиснах педала на газта докрай и се отправих към Джаксънвил. Хелена седеше безмълвно до мен.