Единствена любов

— Сигурен ли сте, че желаете да я дадете? — попита тихо мъжът. Дариъс хвърли поглед назад към Тормент. Очите на младия мъж пламтяха, когато отвърна на погледа му, възседнал тъпчещия на място жребец. Тялото му на боец, облечено в черни кожени дрехи, оръжията на гърдите и седлото му — всичко във вида му говореше за война, смърт и кръв. Дариъс беше наясно, че той самият представлява подобна гледка. Обърна се към мъжа и се покашля.

— Ще ми позволите ли едно своеволие?

—Да, господине. Можете да ме помолите за всичко.

— Аз... Бих искал да й дам име.

Мъжът отново се поклони ниско.

— Това ще бъде много мил жест.

Дариъс погледна над рамото на цивилния към вратата на къщата, която предпазваше от студа навън. Някъде вътре имаше жена, оплакваща детето си, умряло малко след раждането. В интерес на истината той самият изпитваше частица от тази огромна празнота, докато се готвеше да предаде на друг пеленачето в ръцете си. Когато си тръгнеше от тази гориста долчинка, част от сърцето му завинаги щеше да остане тук, при това разбито семейство, което сега отново щеше да бъде щастливо. Но малката заслужаваше любовта, очакваща я тук.

Дариъс произнесе със звучен глас:

— Ще се казва Хексания.

Мъжът отново се поклони.

— Благословена. Да, името й подхожда чудесно.

Последва дълга пауза, през която Дариъс отново насочи възхитения си поглед към ангелското личице. Не знаеше кога ще я зърне отново.

Сега това беше нейното семейство. Не беше редно да бъде отглеждана от двама воини... и щеше да е по-добре, ако те не се намесваха в живота й. Започнеха ли двама бойци да посещават редовно това спокойно селце, без съмнение щяха да възникнат въпроси и вероятно това би застрашило тайната около зачеването и раждането й.

За да я защити, той трябваше да изчезне от живота й и така да й осигури нормално съществуване.

— Господине? — заговори вампирът кротко. — Сигурен ли сте в това, което правите?

— Простете ми. Да, разбира се. Напълно сигурен съм — Дариъс почувства как гърдите му горят, когато се наведе и положи малкото момиченце в ръцете на непознатия. Нейният баща.

— Благодаря. — гласът на мъжа пресекна, когато пое малкото вързопче. — Благодаря ви за светлината, която ни дарихте в непрогледния мрак. Има ли нещо, с което можем да ви се отплатим?

— Бъдете. Бъдете добри към нея.

— Ще бъдем — мъжът понечи да се обърне, но спря на място. — Няма да се върнете за нея, нали?

Дариъс поклати глава, неспособен да откъсне очи от пелената, изработена от майката.

— Тя ви принадлежи така, както ако беше ваша родна дъщеря. Поверяваме я на любезните ви грижи и вярвам, че ще се отнасяте добре към нея.

Мъжът се приближи към него и го стисна над лакътя, за да му покаже съчувствие и да му вдъхне увереност.

— Постъпихте мъдро, като ни се доверихте. И знайте, че винаги сте добре дошли да я посетите и да видите как е.

Дариъс наклони глава.

— Благодаря. Нека благословената Скрайб Върджин бъде щедра и милостива към вас.

— Също и към вас.

След това мъжът пристъпи през прага на дома си, вдигна длан, за да се сбогува и затвори входната врата зад себе си и бебето.