Единствена любов

Поклати глава, докато се взираше в затворената врата. Никога не знаеш кога е последният път, когато виждаш някого. Не знаеш, че това е последната ви разправия или последния път, когато правите секс или че се вглеждаш в очите на любимата си за последно. Но веднъж отиде ли си, не можеш да спреш да мислиш за това ден и нощ.

Заобиколи гаража и откри вратата, която търсеше. Блъсна я с рамо, за да я отвори. По дяволите, още миришеше по същия начин — на бетон, на маслото от корвета му, на изпаренията от косачката и машината за отстраняване на плевели. Натисна ключа на лампата. Помещението беше като музей на една отдавна отминала епоха. Разпознаваше предметите от един живот, в който те бяха намирали приложение... Но със сигурност нямаха място в настоящото му съществуване.

Тор се опита да се концентрира. Отиде до стълбището, водещо към втория етаж. Таванското помещение над гаража беше напълно довършено и отоплено. Беше пълно с еклектична смесица от сандъци от деветнайсети век, кашони от двайсети век и пластмасови контейнери от двайсет и първи век. Дори не погледна онова, което беше дошъл да вземе, а хвана раклата, в която то се пазеше открай време и я затътри на долния етаж. Нямаше как да се дематериализира с нея обаче.

Щеше да му е нужен превоз. Защо не се беше сетил за това?

Хвърли поглед през рамо и видя шевролета «Стинг Рей» от шейсет и четвърта година, който собственоръчно беше възстановил. Беше прекарвал часове над двигателя и корпуса, понякога дори и през деня. а това влудяваше Уелси.

«Хайде, скъпа, покривът няма да се разтвори над главата ми.»

«Тор, казвам ти, че прекаляваш.»

«Хм, дали да не прекаля и с нещо друго?

Той стисна очи и прогони спомена. Отида до колата, като се чудеше дали ключът все още е на мястото си. Бинго.

Отвори шофьорската врата и се настани зад волана. Гюрукът беше свален, както винаги, защото той не би могъл да се побере вътре, ако покривът беше на мястото си. Натисна педала на съединителя с десния си крак и завъртя ключа. Колата нададе рев, като че беше чакала прекалено дълго и й беше омръзнало да бъде пренебрегвана.

Резервоарът беше наполовина пълен, нивото на маслото беше добро и двигателят работеше отлично.

Десет минути по-късно той отново включи алармената инсталация и излезе от гаража на заден ход, с раклата, привързана отзад.

Закрепването й беше лесно. Беше постлал одеяло, за да предпази боята, после беше наместил сандъка и накрая го беше овързал здраво.

Все пак щеше да се наложи да се движи бавно. Което не беше проблем. Макар че нощта беше студена и ушите му замръзнаха, преди да беше успял да измине и няколко километра. Но отоплението работеше здраво, а и чувстваше волана стабилен в ръцете си. Докато пътуваше обратно към имението на Братството, имаше усещането, че е преминал през смъртоносно изпитание. Въпреки това не чувстваше триумф, че го бе издържал.

Но все пак беше сложил край на един етап от живота си. И както Дариъс би казал, беше готов да гледа напред.

Поне що се отнасяше до изтребването на врага.

Да, нямаше търпение да започне. От тази вечер това щеше да бъде смисълът на живота му. И той беше готов да се заеме със задълженията си.

72.

Отнесоха новороденото в новия му дом, яздейки бойните си коне. Семейството, което щеше да го осинови, живееше през няколко села и вечерта след раждането Дариъс и Тормент потеглиха напълно въоръжени, осъзнавайки, че можеха да бъдат нападнати по пътя. Със сламения си покрив и каменните си стени, къщата, която търсеха, не се различаваше много от дома на Дариъс. Ограждащите я дървета й осигуряваха защита от прищевките на времето, а в обора отзад имаше кози, овце и крави.