Единствена любов

С трагедията, все още носеща се във въздуха подобно на писък, Дариъс огледа на светлината от огъня миниатюрните черти върху дребното личице. Очите не бяха червени. И ръцете имаха пет пръста, а не шест. С нормални стави. Отгърна леко пелената, провери крачетата, корема. И установи, че ненормално удължените крайници, така характерни за гълтаните на грехове, ги нямаше.

В гърдите на Дариъс се надигна болка заради жената, която бе носила този живот в тялото си. Тя беше станала част от ежедневието им с Тормент... И макар че рядко говореше и никога не се усмихваше, той

знаеше, че я е грижа за тях. Тримата бяха нещо като семейство. И сега тя им беше оставила това мъниче.

Дариъс загърна одеялцето и осъзна, че то беше единственото, с което жената беше признала неизбежността на предстоящото раждане. Собственоръчно беше изработила пелената, с която дъщеря й беше повита, и тя бе единственото, което я бе интересувало по време на бременността... Вероятно, защото е била наясно какъв ще бъде изходът. През цялото време е знаела какво ще стори.

Малкото отвори широко очи и се втренчи в Дариъс, повдигайки съсредоточено вежди. С усещането за поетото бреме, той осъзна колко уязвимо бе малкото вързопче... Оставено съвсем само на студа, то би умряло до часове.

Трябваше да направи онова, което беше редно. Трябваше да се погрижи за момиченцето и да стори нужното. Със започването на живота му, толкова много обстоятелства бяха против него, а сега беше останало и сираче. Най-скъпа Скрайб Върджин, той щеше да се погрижи за бебето, дори това да беше последното му дело на земята.

Чу се прошумоляване и когато Дариъс погледна през рамо видя, че Тормент беше увил тялото на жената в чаршаф и я беше взел на ръце.

— Аз ще се заема с нея — заяви момчето. Само че... гласът му не звучеше като на момче, а като на напълно зрял мъж. — Аз... ще се погрижа за нея — масивните и силни ръце на Тормент обгръщаха мъртвата, сякаш беше жива. Притискаше я към гърдите си с нежност и грижа.

Дариъс прочисти гърло, разтревожен дали раменете му бяха достатъчно силни да понесат такъв товар. Как щеше да поеме нова глътка въздух. как щеше да продължи да бие сърцето му. каква ще е следващата стъпка, която ще предприеме?

Истината беше, че се бе провалил. Беше освободил жената, но в крайна сметка я беше предал.

Но в следващия миг се стегна и се обърна към своя помощник.

— Ябълковото дърво...

Тормент кимна.

—Да. И аз си мислех за него. Ще я отнеса там, въпреки бурята.