Единствена любов

Не беше изненадващо, че момчето беше готово да се сражава със стихиите, за да погребе жената. Без съмнение имаше нужда да се захване с нещо, за да облекчи агонията си.

— Ще се наслаждава на цветовете през пролетта и на песните на птиците, подскачащи по клоните.

— Ами бебето?

— Ще се погрижим и за нея — Дариъс се взря надолу в малкото личице. — Ще я поверим на някой, който ще я отгледа по начина, по който заслужава — истината е, че не можеха да я задържат при себе си. Бяха навън, за да се бият по цяла нощ и войната нямаше да спре заради нечия лична трагедия... Войната не спираше заради никого и нищо. А и детето имаше нужда от неща, които двама мъже, макар и изключително добронамерени, не биха могли да му осигурят.

Имаше нужда от майчински грижи.

— Нощта настъпи ли вече? — попита дрезгаво Дариъс, когато Тормент се насочи към вратата.

—Да — отговори младият мъж и освободи резето. — И се боя, че ще остане нощ завинаги.

Вратата се отвори рязко, блъсната от силния вятър и Дариъс се преви, за да защити бебето. Когато студеният порив беше спрян, той погледна надолу към мъничкия нов живот. Проследи чертите на лицето на момиченцето с върха на пръстите си, разтревожен за годините, които й предстояха. Дали щяха да бъдат по-благосклонни към нея от обстоятелствата около раждането й?

Той се помоли да е така. Помоли се някой ден да си намери достоен мъж, самата тя да роди дете и да води нормално съществуване в техния свят. И той щеше да направи всичко възможно, за да й предостави именно това. Дори това да означаваше да се раздели с нея.

71.

Когато на следващата вечер нощта се спусна над имението на Братството, Тормент, син на Харм, пъхна оръжията си по местата им и извади якето си от дрешника. Не излизаше да се бие, но въпреки това имаше чувството, че му предстои да се срещне с враг. И щеше да отиде сам. Беше поръчал на Ласитър да разпусне, да си оправя педикюра или да се занимава с някоя подобна глупост, защото имаше нещо, което трябваше да свърши сам.

Падналият ангел просто беше кимнал и му беше пожелал успех. Като че ли знаеше през какъв точно огнен обръч се канеше да премине Тор. Боже, фактът, че нищо не успяваше да го изненада, беше почти толкова вбесяващ, колкото и всичко друго у него.

Но работата беше там, че Джон бе дошъл преди около половин час, за да съобщи радостната новина. Усмихваше се така широко, че имаше голяма вероятност лицето му да замръзне в това си състояние, а това беше наистина прекрасна гледка. Животът можеше да бъде толкова странен. А това в повечето случаи означаваше, че нещастия застигаха онези, които не ги заслужаваха. Не и в този случай, обаче. Не и в този, слава богу.

Беше му трудно да посочи две създания, които да бяха по-достойни за щастие.

Тор напусна стаята си и закрачи по коридора със статуите. Радостната вест за обвързването на Хекс и Джон се беше разнесла из домакинството и беше подействала като така необходимата им стимулираща инжекция. Особено за Фриц и останалите догени, които обожаваха да устройват големи тържества. И ако се съдеше по звуците, разнасящи се от долния етаж, вече бяха започнали с подготовката. Или беше това, или банда рокери си бяха организирали състезание във фоайето. Не. Оказа се, че бръмченето идва от няколко машини за полиране.