Единствена любов

Не беше само проблемът, че на церемонията по обвързването щяха да присъстват много гости. Премисляйки всичко тя се запита как ли би протекла церемонията, ако бе водила нормален живот. В нощи като тази повечето жени щяха да облекат рокля, подготвена специално за случая, и да си сложат семейните бижута. А после щяха да очакват с нетърпение предаването им на техния избраник от гордите им бащи, а майките им щяха да подсмърчат, докато произнасят клетвите си. Хекс щеше да мине по пътеката съвсем сама, облечена в кожени панталони и тениска, защото това бяха единствените дрехи, които някога беше притежавала.

Докато телевизионните канали се сменяха пред очите й, пропастта между нея и «нормалното» й изглеждаше огромна като самата история на живота й и представата за «нормално». Всички факти — от смесената й кръв до почтената двойка, която я беше отгледала и случилото се с нея след напускането на дома им — бяха издълбани в студения камък на миналото.

Нищо не можеше да ги промени.

Поне беше научила, че онези чудесни мъж и жена, които се бяха опитали да я отгледат като свое собствено дете, най-накрая се бяха сдобили с бебе. Синът им беше пораснал здрав и силен, беше се обвързал и ги беше дарил с внуци. Всичко това правеше раздялата с тях по-поносима. Но всичко друго в живота й, с изключение на Джон, имаше лош завършек. Боже, вероятно именно това беше основната причина за нейната нервност. Обвързването й с Джон й се струваше прекалено хубаво, за да е истина... Тя се намръщи и се надигна в леглото. После разтърка очи. Това, което виждаше на екрана, не беше възможно. Или пък беше?

Опита се бързо да уцели правилния бутон, за да увеличи звука.

— . призракът на Ратбун, който се подвизава в това имение от времето на Гражданската война. Какви изненади очакват нашите изследователи на паранормалното?

Гласът зад кадър замлъкна, а камерата се приближаваше все повече и повече към портрет на мъж с тъмна коса и налудничав поглед. Мърдър.

Би разпознала това лице при всякакви обстоятелства.

Скочи от леглото и се втурна към телевизора. като че това щеше да помогне. На екрана се появи картината на красива гостна стая, последвана от панорамни кадри от парка около бяла плантаторска къща. Говореха за специално предаване на живо. По време на което щяха да се опитат да покажат призрака на активист от Гражданската война, за когото имаше безброй твърдения, че все още броди из коридорите и земите на имението, в което някога беше живял.

Отново се заслуша в коментарите, като отчаяно се опитваше да разбере къде е въпросното имение. Вероятно би могла. Съвсем близо до Чарлстън, Южна Каролина. Там се намираше. Отстъпи назад, прасците й се блъснаха в леглото и тя седна. Първата й мисъл беше да отиде на място и да провери дали става въпрос за бившия й любовник или за истински призрак. Или пък просто някой амбициозен телевизионен продуцент вдигаше прекалено много шум.

Но логиката надделя над първоначалния й импулс. Последния път, когато беше видяла Мърдър, той й даде ясно да разбере, че не желае да има нищо общо с нея. Само защото образът върху някакво старо маслено платно прилича на него, не означаваше, че той се е настанил във въпросното имение и се прави на Каспар.

Макар че портретът си го биваше. А и да тероризира хората беше съвсем в негов стил.

По дяволите... Тя му желаеше всичко най-добро. Наистина беше така. И ако не беше убедена, че ще е точно толкова добре дошла, колкото и тайната, която бе пропуснала да сподели с него в началото на връзката им, би предприела пътуването. Но понякога най-доброто, което можеш да сториш за някого, е да стоиш настрана от него. Той имаше адреса на къщата й при река Хъдсън. Знаеше къде да я намери.

Боже, надяваше се наистина да е добре.

Почукването на вратата я накара да вдигне глава.

— Хей — подвикна тя.

— Това значи ли, че мога да вляза? — прозвуча плътен мъжки глас.

Тя се изправи на крака и се намръщи, като си помисли, че със сигурност не звучеше като доген.

— Да, отключено е.

Вратата се отвори със замах, за да разкрие. ракла-куфар. Ракла-куфар за дрехи. Стар модел ракла-куфар «Луи Вюитон». И тя предположи, че онзи, който я държеше в ръцете си, беше брат. ако се съдеше по ботушите и кожените панталони, които се виждаха под товара му.

Освен ако Фриц не беше заменил обичайното си облекло с нещо от гардероба на Ви. И не беше качил петдесет килограма.

Раклата се снижи достатъчно, че да разкрие лицето на Тормент. Братът имаше сериозно изражение, но той по начало не беше от най-жизнерадостния тип.. И предвид всичко, случило се в живота му, едва ли някога щеше да бъде.

Той прочисти гърло и кимна към намиращото се в ръцете му.

— Донесох ти нещо. За церемонията.

— Ами. С Джон не сме правили списък с подаръците — тя го покани с жест да влезе. — В оръжейните магазини май не приемат сватбени поръчки. Но благодаря.

Братът пристъпи през прага и остави раклата на земята. Тя беше висока около метър и половина и широка към деветдесет сантиметра. Изглежда се отваряше по средата.