Единствена любов

Очите на жената се насочиха обратно към нея и тя заоглежда лицето й с интерес.

— Няма съмнение. красива си.

Хекс докосна бузата си.

— Как.

Когато се намеси настоятелно, гласът на Тормент изразяваше потрес.

— Да. Как?

Жената се приближи още малко, накуцвайки. и на Хекс мигом й се прииска да знае кой и как я беше наранил. Макар че във всичко това нямаше никаква логика. Бяха й казали, че родната й майка е умряла по време на раждането й. Не искаше това тъжно и прекрасно създание, облечено в роба, някога да е било наранявано.

— В нощта на твоето раждане, дъще моя. аз умрях. Но когато се опитах да вляза в Небитието, не ми беше позволено. Скрайб Върджин, обаче, при цялата й милост, допусна да потърся уединение от Другата страна и аз останах там в служба на Избраниците и в очакване на. смъртта си. Все още служа на една Избраница и се наложи да дойда тук, за да се грижа за нея. Но. Истината е, че дойдох главно за да те намеря. Дълго те търсих и се молех за теб в Светилището. И сега, когато те виждам, съм напълно наясно, че има много неща, които се налага да разбереш и да ти бъдат обяснени, както и много причини за гнева ти. Но ако си склонна да отвориш сърцето си за мен, ще съм щастлива да ти покажа. обичта си. Мога да те разбера, ако сметнеш, че е прекалено късно за това.

Хекс примигна. Колкото и нелепо да изглеждаше, не можа да стори нищо друго. освен да попие в себе си огромната тъга на другата жена.

Най-накрая в опит да разбере нещо от случващото се, каквото и да е, тя се опита да проникне в съзнанието на покритата с роба фигура, но не стигна далече. Също както и Тормент, тя я блокираше и беше невъзможно да долови каквито и да е конкретни спомени и мисли. Долавяше някакъв емоционален контекст, но не и подробности. Знаеше, обаче, че жената казва истината.

И въпреки безбройните случаи, в които се беше чувствала изоставена от онази, която й бе дала живот, тя не беше глупава. Като се имаше предвид какъв бе баща й, не можеше да се предполага, че обстоятелствата около зачеването й са били щастливи.

Ужасяващи беше по-точно казано.

Хекс винаги бе чувствала, че е била проклятие за майка си и сега, когато се беше озовала лице в лице с нея, не изпитваше озлобление към смирената жена пред себе си.

Изправи се на крака и почувства колко покрусен и смаян беше Тормент. Тя самата не изпитваше нещо много по-различно. Но нямаше да обърне гръб на тази възможност... На този дар, който съдбата й предоставяше в нощта на обвързването й.

Тръгна бавно по килима. Когато се приближи до майка си, забеляза, че жената беше много по-дребна от нея, по-ниска и по-крехка по природа.

— Как е името ти? — попита тя остро.

— Казвам се. Ноуан — последва отговорът. — Аз съм Ноуан.

Пронизително изсвирване с уста накара всички да обърнат глави към вратата. Джон стоеше там със сестра си, кралицата, до себе си, а в ръката си държеше малка червена торбичка с надпис «Бижутерия Маркъс Райнхард». Очевидно не беше ходил да тренира. Беше отишъл заедно с Бет в света на хората. за да й избере пръстен за церемонията.

Хекс огледа събралите се и живата картина, която оформяха: стоящия до раклата за дрехи Тормент, Джон и Бет до вратата, и Ноуан, застанала до леглото.

Щеше да помни този миг до края на дните си. И макар в главата й да се въртяха повече въпроси, отколкото отговори, тя намери у себе си сили да даде отговор на безмълвния въпрос на Джон във връзка с мистериозната й гостенка.

И всъщност той беше причината тя да можеше да отговори. Винаги гледай напред. В миналото имаше прекалено много неща, за които беше по-добре да си останат в летописите на историята. Тук, в тази стая, с всички тях наоколо, тя трябваше да гледа напред.

Прочисти гърлото си и произнесе силно и ясно:

— Джон. Това е майка ми. И тя ще стои до мен по време на церемонията.

Джон изглеждаше напълно слисан. Но бързо превъзмогна удивлението си. Като съвършен джентълмен се приближи до Ноуан и се поклони ниско. После изписа нещо с ръце и Хекс преведе с дрезгав глас.

— Каза, че е благодарен за присъствието ти тази нощ и че си добре дошла в този дом.

Ноуан прикри лицето си с ръце, очевидно завладяна от емоции.

— Благодаря. ви. Благодаря ви.

Хекс не си падаше по прегръдките, но много я биваше да подкрепя другите да не паднат, така че хвана здраво тънката ръка на майка си преди горката жена да се беше свлякла на килима.

— Всичко е наред — каза на Джон, който очевидно се притесни, че е обидил жената. — Чакай! Не гледай натам, не бива да виждаш роклята ми.

Джон замръзна полуизвърнат.

— Рокля — произнесе с устни.

Да, беше трудно да се каже кое беше по-шокиращо: появата на майка й след триста години или факта, че се канеше да напъха задника си в рокля. Но никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, нали така? И понякога изненадата не беше лоша. Никак дори.

Първата... Джон.

Втората... рокля.

И третата. майка й.

Вечерта беше прекрасна, наистина прекрасна.

— Хайде, да вървим — каза тя и прибра роклята обратно. — Трябва да се облека. Не искам да закъснявам за собствената си церемония.