Единствена любов

Избута раклата навън от стаята, като отказа помощ от мъжете, а после помоли Ноуан и Бет да я придружат. Все пак ставаше дума за майка й и сестрата на Джон и нямаше да е зле да започнат да се опознават. А какъв по-добър начин за това от разкрасяването й за нейния бъдещ хелрен.

За един достоен мъж.

За любовта на живота й.

Днешната нощ беше наистина най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало.

74.

Джон Матю беше принуден да стои настрана и да наблюдава как неговата шелан носи по коридора ракла с размерите на малка кола, заедно със сестра му. И с майка си?

Беше развълнуван от присъствието на двете жени, не толкова от тежестта на старата ракла. Знаеше отлично, че не бива да се меси и да предлага мускулите си. Ако Хекс се нуждаеше от помощта му, щеше да го помоли.

И най-изненадващото беше, че се оказа достатъчно силна да се справи съвсем сама. Това му се стори много секси. Не можеше да си криви душата по този въпрос.

— Готови ли са дрехите ти? — попита Тормент намусено.

Джон го погледна и му стана ясно, че братът току-що е бил разтърсен до дъното на душата си. Едва се удържаше на едно място. Но ако се съдеше по смръщените вежди и стегнатата му челюст, нямаше намерение да дава обяснения.

— Ами... Не знам какво ще облека — изписа Джон. — Може би смокинг?

— Не, аз ще ти донеса онова, от което се нуждаеш. Изчакай ме.

Бам. и вратата се хлопна.

Джон се озърна из стаята си и когато погледът му попадна върху дрешника, клоунската усмивка, която в момента го съпътстваше неизменно, се завърна върху лицето му. Отиде до бюрото и остави върху него малката червена торбичка, а после отдели време да се наслади на любовното им гнездо.

Тя се беше нанесла при него. Наистина се беше нанесла. Дрехите й висяха до неговите.

Протегна се и докосна кожените й панталони, тениските и кобурите й... И радостта му помръкна. Тя щеше да се бие във войната. Рамо до рамо с него и братята. Древните закони може и да го забраняваха, но Слепият крал бе доказал, че не робува на старомодни разбирания. А Хекс бе демонстрирала, че е повече от способна на бойното поле.

Джон отиде до леглото и седна. Не беше сигурен как да се чувства заради предстоящите й нощни приключения с лесърите. Добре. Това бяха глупости. Ясно беше какво мисли по този въпрос. Въпреки това нямаше да й забрани да се бие. Тя беше каквато беше и той трябваше да приеме, че се обвързва с боец.

Очите му се насочиха към нощното шкафче. Наведе се и отвори най-горното чекмедже, за да извади дневника на баща си. Приглади кожената подвързия с ръка и почувства как разказът се превръща в реалност. Преди много, много време нечия друга ръка беше докосвала тези страници. И после в резултат на поредица от събития и малко късмет ръкописът се беше озовал при Джон.

По някаква причина тази нощ връзката му с баща му Дариъс изглеждаше достатъчно силна, че да прекрачи границите на времето и да ги обедини до такава степен, че те се превърнаха в една и съща личност.

Защото той знаеше, че баща му би бил във възторг от ставащото. Знаеше го с такава убеденост, сякаш мъжът седеше до него на леглото. Дариъс би искал те двамата с Хекс да бъдат двойка. Защо? Кой да знае. Но беше самата истина, както й клетвите, които им предстоеше да си разменят.

Джон отново посегна към чекмеджето и този път извади малка стара кутийка. Вдигна капака и се взря в масивния пръстен с печат. Проклетото нещо беше огромно, очевидно предназначено за ръката на боец. Многобройните драскотини по лъскавата му повърхност блестяха на светлината.

Пръстенът пасна идеално на показалеца му.

Изведнъж той реши, че никога повече нямаше да го сваля, дори по време на битка.

— Той със сигурност би одобрил случващото се.

Джон вдигна поглед. Тор се беше върнал с вързоп черна коприна в ръцете си, а Ласитър го следваше по петите. Падналият ангел излъчваше светлина във всички посоки, като че в коридора беше изгряло слънцето.

— Знаеш ли, по някаква причина мисля, че си напълно прав — изписа Джон.

— Знам, че съм прав — братът се приближи и седна на леглото. — Той я познаваше.

— Кого?

— Той познаваше Хекс. Присъства на раждането й. Когато майка й... — последва дълга пауза, като че в мозъка на Тор цареше пълна каша и му беше нужно време да подреди мислите си. — Когато майка й умря, той отведе Хекс при семейство, което да поеме грижите за нея. Обичаше малката. А също и аз. Именно по тази причина я нарече Хексания. Наблюдаваше я от разстояние.

Епилептичният припадък дойде така ненадейно, че Джон дори нямаше време дори да се опита да му се противопостави. В един момент седеше и слушаше Тор, а в следващия лежеше на пода и размахваше ръце и крака. Когато гърчовете му най-накрая спряха и крайниците му се успокоиха, той започна да поема големи глътки въздух. За негово облекчение Тор беше приклекнал до него.

— Как си? — попита загрижено.

Джон се надигна и седна. Потърка лице, доволен, че е възвърнал зрението си. Никога не беше очаквал, че ще се зарадва да види ясния образ на мутрата на Ласитър.