Единствена любов

Беше интересно как можеше да се обърка животът. Напускаш дома с идеята, че ще се върнеш, но после пътят, по който се движиш, те повежда в съвсем друга посока.

Колко ли време братята щяха да пазят личните й вещи? Колко време беше нужно, докато няколкото притежавани от нея предмета, намиращи се в имението на Братството, ловната й хижа или сутеренния й апартамент щяха да бъдат сметнати за ненужен боклук? Вероятно срок от две седмици се приближаваше до възможния максимум, макар че никой освен Джон не знаеше за подземното й убежище и вероятно вещите й, намиращи се там, щяха да се задържат доста по-дълго.

След някоя и друга седмица нещата й без съмнение щяха да бъдат натикани в килера. После в малък кашон на тавана. Или може би просто ще бъдат изхвърлени в кофата.

Така става, когато някой умре. Притежанията му се превръщат в отпадък, освен ако някой друг не ги приеме за свои. Но едва ли щяха да се намерят много желаещи да направят това с коланите й. Спря водата, излезе изпод душа и се избърса, а после се върна в спалнята. Точно когато седна до прозореца, вратата се отвори и малкият лесър, който работеше в кухнята, влезе с поднос, отрупан с храна. Винаги изглеждаше объркан, когато оставяше приготвеното от него на бюрото и се озърташе, като че след всичкото това време още не можеше да разбере защо носи топли ястия в празна стая. Инспектира стените, оглеждайки новите олющвания и следи от черна кръв. Като се имаше предвид колко спретнат изглеждаше, сигурно му се искаше да направи основен ремонт. Когато беше дошла за първи път, копринените тапети на стените бяха в идеално състояние. Сега изглеждаха, сякаш са били прекарани през менгеме.

Той отиде до леглото, изпъна намачканата завивка и подреди разхвърляните възглавници, като остави вратата широко отворена, а тя се втренчи в стълбите. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Да му говори също не би помогнало. Нито пък да действа по методите на симпатите, защото беше блокирана и психически, не само физически.

Всичко, което можеше да прави, бе да го наблюдава и да си мечтае някак да го докопа. Боже, тази безсилна потребност да убива сигурно изпитваха и държаните в зоопарка лъвове, когато гледачите влизаха в клетките им с метли и храна. Идват, погрижват се за условията ти на живот и си отиват, а за теб няма мърдане.

Как да не ти се прииска да забиеш зъби в нещо?

След като той си тръгна, тя се приближи до храната. Нямаше да й помогне ако си го изкара на пържолата, а и имаше нужда от енергия, за да се бие, така че изяде всичко. За нея храната имаше вкус на картон и тя се почуди дали някога отново щеше да хапне нещо, защото го иска и й допада начина, по който е подправено.

Да гледа на храната като на гориво беше разумно, но със сигурност не я караше да очаква следващото ястие с нетърпение.

Когато приключи с храненето, отиде обратно до прозореца, настани се в креслото и притисна колене към гърдите си. Докато се взираше към улицата, тя не си почиваше, а просто беше в покой. Дори след всички тези седмици продължаваше да търси изход... И щеше да продължи да го прави, докато от устните й не се изтръгнеше последният й дъх.

Поривът да се бие с Леш не беше само следствие на обстоятелствата, но отразяваше и самата й същност. Осъзнаването на това я накара да се замисли за Джон.

Така решително се беше отдръпнала от него.

Спомни си за онзи път, когато бяха заедно, не последния път, когато той я беше накарал да си плати за това, че го бе отблъснала, а за първия път в жилището й. След секса той беше понечил да я целуне. Очевидно беше искал нещо повече от бързо и грубо чукане. И какъв беше нейният отговор? Беше се дръпнала и беше отишла в банята, където се изми старателно, сякаш той я беше омърсил. После беше напуснала апартамента. Така че не го винеше за начина, по който се бяха сбогували последния път.

Тя се озърна из тъмнозеления си затвор. Вероятно щеше да умре тук. При това сигурно щеше да се случи скоро, тъй като не беше пила кръв от доста време, а се намираше под сериозен физически и психологически стрес. Осъзнаването на наближаващата смърт я накара да се замисли за многото лица, които беше наблюдавала, докато душата им се освобождаваше от тялото. Като убиец, смъртта беше част от работата й. А като симпат, тя беше един вид призвание за нея.

Процесът винаги я беше запленявал. Всеки убит от нея се беше борил срещу съдбата си, дори когато Хекс стоеше надвесена над него с оръжие в ръка, и макар да осъзнаваше, че и да се измъкнеше някак, тя щеше да нанесе нов удар. Това, обаче, очевидно не ги беше спирало. Ужасът и болката действаха като енергийни източници, подхранваха битката, и тя познаваше това усещане. Как се бориш за последния си дъх, макар въздухът да не може да проникне в гърлото ти. Как по горещата ти кожа плъзва студена пот. Как мускулите ти отслабват, но ти още разчиташ на тях да се движат и движат.

Предишните, които я бяха държали в плен, я бяха докарвали до смърт няколко пъти.