Единствена любов

— Много добре — Сакстън дори не погледна към Куин, докато отговаряше, а задържа цялото си внимание върху Блей. — Въпреки че родителите ми искат да напуснат Колдуел. Аз, обаче, не съм склонен да го направя.

Тъй като изпитваше необходимост да гледа в друга посока, Блей се зае да пие газираната си напитка и да брои плуващите вътре кубчета лед.

— А ти защо си тук? — попита Сакстън. Настъпи мълчание и най-накрая Блей вдигна поглед, учуден защо Куин не отговаря.

О, ясно. Сакстън не се беше обърнал към братовчед си.

— Няма ли да кажеш нещо, Блей? — настоя Куин и направи гримаса.

За първи път от. боже, струваше му се, че беше за първи път изобщо. той застана очи в очи с най-добрия си приятел. Не че му се налагаше да събере сили, за да го направи. И както винаги разноцветният поглед беше насочен към друг. Куин бе отправил към Сакстън преценяващ поглед, от който някой по-малодушен би се свил от притеснение. Но братовчедът на Куин или не забелязваше, или не го беше грижа.

— Отговори ми, Блейлок — промърмори мъжът и Блей прочисти гърло.

— Тук сме да помогнем на приятел.

— Възхитително — Сакстън се усмихна и разкри блестящите си зъби. — Знаеш ли, мисля, че не е зле да излезем някой път.

— Разбира се. Звучи чудесно. Ето номера ми — гласът на Куин звучеше раздразнено.

Точно завърши да диктува цифрите, когато Джон, Трез и Ай Ем се върнаха. Последваха представяне и разговор, в който Блей не взе участие. Той допи напитката си и отиде да сложи чашата в миялната машина. Докато минаваше покрай Сакстън, той му подаде ръка.

— Радвам се, че се видяхме.

По рефлекс Блей пое предложената му длан... и след като си стиснаха ръцете, той осъзна, че в неговата имаше визитна картичка. Прикри изненадата си, а Сакстън се усмихна. Блей я пъхна в джоба си, а Сакстън погледна към Куин.

— Ще ти се обадя, братовчеде.

— Да. Разбира се.

Сбогуването беше значително по-малко дружелюбно от страна на Куин, но Сакстън отново не го беше грижа или не забеляза, като второто беше трудно да се повярва.

— Ще ме извините ли? — каза Блей, без да се обръща към някого конкретно. Излезе от ресторанта сам и в мига, когато пристъпи под козирката, запали цигара и се облегна назад на хладната тухлена стена, като опря тока на ботуша си във фасадата на сградата.

Докато пушеше, извади визитката. Беше изработена от плътен кремав картон, а буквите бяха гравирани, а не отпечатани — естествено. Шрифтът беше типичен за старата школа. Приближи я към носа си и вдъхна аромата на парфюм.

Беше хубав. Много хубав. Куин не признаваше такива неща. По тази причина през повечето време миришеше на кожа и секс.

Преди да прибере визитката обратно в джоба си, той вдъхна отново бавно и продължително. Не беше свикнал да получава внимание. Или да бъде заговарян. Винаги той правеше първата крачка. И откакто се помнеше, целта му винаги е била Куин.

Вратите се отвориха със замах и отвътре се появиха приятелите му.

— Не обичам цигарен дим — изсумтя Куин и размаха ръка, за да отпъди облака, който току-що беше излязъл от устата на Блей.

Блей изгаси цигарата в тока на ботуша си и я пъхна в джоба.

— Къде отиваме?

— В парка «Екстрийм» — изписа Джон — онзи до реката. Дадоха ни и друга следа, но тя изисква няколко дни планиране.

— Този парк не е ли свърталище на гангстери? — попита Блей. — Наоколо не гъмжи ли от полиция?

— Защо те тревожат ченгетата? — засмя се Куин рязко. — Ако загазим, Сакс винаги може да дойде и да ни отърве, нали така?

Блей погледна Куин и този път нямаше да е зле да се беше подготвил. Синьо-зеленият поглед на Куин беше закован в него и в мига, в който регистрира този факт, в гърдите му трепна старата и позната възбуда.

По дяволите. Това е мъжът, когото обичам, помисли си Блей. И винаги щеше да обича. Заради извивката на челюстта му и тъмните смръщени вежди, заради пиърсингите на ухото и плътната долна устна, както и гъстата и лъскава черна коса, златистата кожа и мускулестото тяло. Заради това как се смееше и никога не плачеше. Заради белезите в душата му, за които никой не знаеше, и убедеността, че без да се замисли, би се втурнал на помощ в горяща сграда, разпра или автомобилна катастрофа. Заради всичко, което Куин беше и щеше да бъде, докато е жив.

Но едно нещо никога нямаше да се промени.

— Какво никога няма да се промени? — попита Куин и се намръщи.

По дяволите. Беше го казал на глас.

— Нищо. Ще тръгваме ли, Джон?

Джон хвърли поглед към единия, а после към другия и кимна.

— Имаме само три часа до изгрева. Да побързаме.

6 .

— Обожавам начина, по който ме гледаш.

Намиращата се в противоположния ъгъл на стаята Хекс не отговори на Леш. Ако се съдеше по начина, по който се беше строполил пред бюрото с едното рамо по-високо от другото, тя реши, че вероятно е извадила ръката му от ставата. И това не беше единственото нараняване. По брадичката му се стичаше черна кръв от разцепената устна, а след удара в бедрото му се беше появил оток.