Единственият оцелял

Кавано излезе от колата, заключи я с дистанционното и изтича в започналия вече ръмеж. Долавяйки с периферното си зрение някакво движение, той обърна глава наляво покрай склада, където под засилващия се дъжд се бяха събрали още наркомани и го гледаха. Питайки се какво ли ще намери зад вратата (още наркомани?), той пусна телефона в джоба си и направи нещо, което не бе планирал — извади пистолета. Завъртайки дръжката, Кавано забеляза, че макар бравата да бе покрита със слой мръсотия, под него проблясваше повърхността на полиран метал — бравата бе нова. Но не бе заключена. Избутвайки тежката, скърцаща врата навътре, той влезе.

4.

Бързо, колкото ръждивите панти позволиха, Кавано я затвори. Впери поглед към вътрешността и се опита да разбере къде се намира. В дъното се виждаше прашно стълбище с метални стъпала. По перилата му висяха паяжини. От лявата му страна заръмжа мотор на асансьор и той видя затворената му врата. Миришеше на мухъл и отвсякъде лъхаше хлад.

Насочил пистолет към стълбището, а след това и към асансьора, той изви ръка зад себе си да щракне резето и да заключи вратата. Но още преди да го докосне, резето изскърца и с щракане падна на мястото си, задействано дистанционно по електрически път.

Той се концентрира, за да скрие безпокойството си. Нямаше никаква причина да подозира, че се намира в опасност. В края на краищата Дънкан го бе предупредил, че потенциалният клиент, макар и напълно редовен и почтен гражданин, си има своите ексцентричности.

Прескот просто е предпазлив, опита се Кавано да убеди себе си. По дяволите, ако е толкова загрижен за безопасността си, че му трябва платена охрана, напълно естествено е да следи вратите да бъдат заключени. Той е в опасност, а не — аз.

Тогава защо съм извадил тоя пистолет?

Той измъкна телефона от джоба си.

— А сега какво?

Гласът му прокънтя самотно в халето.

Сякаш в отговор, вратите на асансьора се отвориха, откривайки ярко осветена вътрешност.

Кавано мразеше асансьорите — малки, затворени отвсякъде кутийки, готови всеки момент да се превърнат в капани. Нямаше никакъв начин да разбере кой го чака от другата страна, когато вратите се отворят.

— Благодаря — каза той в телефона, — но имам нужда от малко гимнастика. Ще се кача по стълбите.

Очите му постепенно привикнаха с тъмнината на сенките и той забеляза малката камера, монтирана дискретно под стълбите и обърната към вратата.

— Казаха ми, че си искал да изчезнеш. Доколкото мога да видя, ти вече си го направил.

— Не е достатъчно — отвърна треперливият глас.

Но този път дойде не от телефона, а от говорител, скрит в стената.

Кавано затвори телефона и го прибра. В ноздрите му се промъкна слаба и неприятна миризма, сякаш някъде наблизо имаше нещо умряло. Пулсът му се ускори.

Колкото и леко се стараеше да стъпва, металните стъпала гръмко скърцаха.

Стигна до първата площадка и сви нагоре. Неприятната миризма леко се засили. Докато стомахът му предупредително се размърдваше, Кавано стигна до масивна желязна врата. Колебливо посегна към нея.

— Не тая — обади се гласът от стената.

С още по-опънати нерви, Кавано продължи нагоре и след малко стигна до друга врата.

— И тая не — чу се пак гласът. — Между другото, трябва ли да се чувствам по-спокоен, като те виждам с този пистолет в ръката?

— Не знам за теб, но при тези обстоятелства аз се чувствам по-спокоен.

Гласът издаде някакъв звук, който би могъл да мине за горчиво кискане.

Навън се изливаше порой, който блъскаше по сградата, карайки я да потръпва под ударите на капките.

На най-горния етаж го очакваше последната врата. Беше отворена, подканвайки Кавано да влезе в ярко осветен коридор, другият край на който свършваше със затворена врата.

Това е същото като да влезеш в асансьор, помисли си той. Неприятната миризма като че ли бе станала още по-остра. Със стягаща се мускулатура, Кавано не разбираше какво става с него. Една част от съзнанието му настояваше да напусне сградата незабавно. И веднага мисълта му си зададе въпроса: а дали би могъл да я напусне? Въпреки че в яката на сакото си винаги носеше подходящи за отключване кукички и шперцове, Кавано подозираше, че няма да са достатъчни да отворят долната врата. Дишайки малко по-бързо, той се опита да си внуши, че не той, а Прескот е в опасност, което обясняваше, че всички тези неща са просто предохранителни мерки, а не капан, зареден специално за него.

Вдигна поглед към охранителната камера в коридора, в който трябваше да влезе. Да върви по дяволите, каза си той, ядосан от влагата, избила по дланите му. Ако Прескот искаше да ме убие, досега да го е направил. Въпреки силните удари на сърцето си, някаква силна интуиция му подсказа да се примири със ситуацията. Нещо друго обаче му казваше да бяга, в което той не виждаше никакъв смисъл, тъй като нямаше причина да смята, че се намира в опасност. Нетърпелив от тези вътрешни борби, Кавано стигна до твърдо решение и прибра пистолета в кобура. И без това в коридора едва ли би ми свършил някаква работа, помисли си той.

Влизайки, не се изненада, че вратата зад него се затвори и се заключи с трясък.