Единственият оцелял

В този момент Кавано усети, че някой се приближава към него, и обърна погледа си към висок, строен мъж с едва забележими мустачки и широкопола шапка, която, както той добре знаеше, скриваше оредяваща побеляла коса. Макар че мъжът бе минал петдесетте, от него се излъчваше усещане за жилава сила — нещо присъщо на по-млад човек. Обувките му бяха лъснати така, че на тях Кавано би могъл да се обръсне, ако му се наложеше. Сивият му костюм създаваше впечатление за униформа. Бялата му риза бе разточително колосана. Единствените по-ярки цветове по него бяха червеното и синьото по вратовръзката, които обаче не можеха да прикрият бледността му.

— Дънкан. — Кавано се усмихна и се ръкува с него. — Много жълт ми изглеждаш. Трябва да излизаш по-често.

— Не е хубаво за здравето ми. — Широкополата шапка засенчваше лицето му. Фамилията му беше Уентуърт и тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си навън като член на спецотрядите, а по-късно и като инструктор в Делта Форс, бе претърпял три операции от тежък рак на кожата. — Затова пък ти си хванал тен и за мен. Гледай да се пазиш повече от слънцето.

— Да, озоновият слой непрекъснато изтънява. Още една грижа. — Кавано отново хвърли поглед към мъжа в черния костюм, седнал зад него от другата страна на фонтана. — Обаче денят е много хубав, за да си седи човек вкъщи. И ми дойде на ума, че след като и без това трябва да провериш новата система за сигурност на Линкълн Сентър, можем да се видим тук вместо в офиса ти.

Ставаше дума за Медисън Авеню, където се помещаваше централният офис на Глоубъл Протектив Сървисис — охранителна фирма, която Дънкан бе основал, след като напусна Делта Форс. Само след пет години фирмата вече имаше клонове в Лондон, Париж, Рим и Хонг Конг и всеки момент се очакваше откриването на такъв и в Токио. Репутацията й нарасна до такава степен само поради качеството на агентите, които Дънкан наемаше. Всички бяха бивши членове на спецотряди, като някои бяха едновремешни ученици на Дънкан.

— Как са раните ти? — попита го Дънкан.

— Излекувани.

— Посланикът ти праща много здраве.

— Голям късметлия е той.

— Да. Че имаше такъв човек като теб до себе си.

Кавано не можа да сдържи усмивката си.

— Всеки път щом почнеш да ме четкаш, значи ще искаш нещо от мен.

Дънкан му се усмихна виновно, признавайки, че са го хванали в крачка.

— Смяташ ли, че си готов да се върнеш на работа?

Хвърляйки още един поглед през рамо, Кавано видя, че мъжът в черния костюм изглежда по-напрегнат: пак погледна нервно часовника си и продължи да се взира към входа на Ейвъри Фишър Хол. Разкопчаният ръкавел около дебелия часовник му се стори още по не на място.

В същия миг мъжът видя нещо, което го накара да изправи гръб. Сложил в скута си куфарчето, той допря длани до ключалките му, сякаш се готвеше да го отвори.

— Извинявай за минутка — обърна се Кавано към Дънкан.

Той се изправи и заобиколи фонтана, проследявайки погледа на мъжа към Ейвъри Фишър Хол и червенокосата жена, която току-що бе излязла от сградата. На около трийсетина години, добре облечена и хубава, тя крачеше заедно с някакъв мъж, когото малко след като бе излязла, целуна по бузата за довиждане. После тръгна през откритото пространство. След около десетина секунди щеше да мине през тълпата и да се намира близо до мястото, на което бе седнал мъжът в черния костюм, който продължаваше да я следи неотклонно с поглед.

Кавано се приближи откъм страната, откъдето онзи не можеше да го види, и в същия момент човекът отвори куфарчето малко — колкото да бръкне в него.

Жената идваше все по-близо и в един момент погледна към мъжа, изненадвайки Кавано, защото никой наоколо все още не забелязваше нищо нередно около себе си. Тя закова на място и в същия миг мъжът в черния костюм бутна куфарчето на земята, откривайки пистолета в ръката си.

Случиха се няколко неща почти едновременно. Жената писна, мъжът тръгна към нея и Кавано се хвърли към него, бутайки ръката му нагоре. Измъкна му пистолета, довлече го обратно до фонтана, просна го върху ръба и натисна главата му под водата.

Дънкан се приближи до него.

— Да, наистина се чувстваш по-добре.

— Недей да стърчиш там и да гледаш безплатно шоу, ами вземи да извикаш някое ченге.

Дънкан измъкна телефона от джоба си.

— Не мислиш ли, че трябва да му позволиш да си вземе глътка въздух?

— Не, защото в противен случай едва ли ще ни разкаже за какво става дума.

— Казала му, че иска развод или нещо подобно, и той не е могъл да понесе това, разбира се — каза Дънкан.

— Разбира се. Но искам да знам защо се е изтупал така. Той обикновено не носи костюм. Веднага се познава, защото часовникът му е много голям за ръкавела на ризата му.

— Ако не му дадеш да си поеме въздух, има опасност никога да не узнаеш.

— Ще развали работата — кимна Кавано.

После извади главата на мъжа от водата, погледа го малко как кашля и се дави и го попита за костюма.