Единственият оцелял

Кавано излезе от колата — двегодишен „Форд Таурус“, даден му от Глоубъл Протектив Сървисис. Освен специалната модификация, включваща състезателен двигател и съответното окачване, изборът бе паднал върху нея заради прашносивия й цвят и ненабиваща се в очите форма, която я правеше толкова незабележима, че бе почти невидима сред останалите седани. В неделя следобед обаче тя бе единственото возило в тази изоставена индустриална зона на Нюарк, Ню Джърси. Той огледа покрития с надписи склад — широка сграда на три етажа, чиито прозорци бяха почти до един разбити. Проядените от ръжда врати зееха отворени, разкривайки нещо, което на пръв поглед приличаше на боклуци, но след това ставаше ясно, че това са бездомници. Оръфаните кашони, в които спяха, се простираха в огромното хале докъдето поглед стига. А в черните найлонови чували държаха скъпоценностите си.

Тъмните облаци хвърляха студена сянка. По реката зад склада бръмчаха шлепове. Един влекач наду сирената си. Някъде далече загромоли гръмотевица. Кавано притисна окуражаващо лакът към 9-милиметровия пистолет, мушнат в кобура под мишницата му. „Зиг-Зауер 225“ побираше осем патрона в пълнителя и един в цевта. Наистина неособено масивна огнева мощ, във всеки случай не и колкото шестнайсетте патрона на беретата, но той бе разбрал, че пистолет, побиращ толкова много боеприпаси, бе малко голям за ръката му и се отразяваше на точността. Девет добре насочени изстрела му се сториха нещо по-добро от шестнайсет шарещи около целта поради лош захват. Освен това, както бе решено от федералните маршали в края на 80-те, лекотата в теглото и изчистеният компактен дизайн бяха направили „Зиг-Зауер 225“ идеалното оръжие при обстоятелства, налагащи криенето му. Но просто за всеки случай, в малко кожено калъфче, закачено отляво на колана под сакото, той си носеше още два резервни пълнителя.

Пронизващият хладен вятър се усили, оповестявайки приближаващия дъжд. От зеещия вход на склада надничаха няколко изпити и брадясали муцуни.

Кавано извади телефона от джоба си и натисна номера „важащ само за днес“, който Дънкан му бе дал.

Докато чакаше да се свърже, на входа се появиха още мръсни лица, някои с враждебно изражение, други — с преценяващо.

От отсрещния край телефонът иззвъня втори път.

— Да? — отвърна мъжки треперещ глас с кънтящ звук, сякаш се намираше в голямо и празно помещение.

Кавано изрече своята половина от паролата:

— Не знаех, че складът е затворен.

— Преди десет години — дойде другата й половина, изречена със същия нестабилен глас. — Името ви е…

— Кавано. А вашето е…

— Даниъл Прескот. Даниъл, а не Дан.

Начинът на представянето също влизаше в паролата.

Към него се обръщаха още и още мръсни и брадясали лица — цяла армия от парцалени кукли, опитваща се да разбере дали новодошлият е враг, благодетел или жертва.

По мазния паваж тук-там започнаха да падат капки.

— Глоубъл Протектив Сървисис има репутацията, че е най-добра — каза гласът. — Очаквах по-засукана кола.

— Една от причините да сме най-добрите е, че не привличаме внимание върху себе си и — което е по-важно — върху клиентите си.

Дъждовните капки започнаха да тупкат по-начесто.

— Сигурно ме виждате — каза Кавано. — Дойдох сам, както поискахте.

— Отвори вратите на колата.

Кавано се подчини.

— Отвори багажника.

Пак се подчини. Човекът сигурно наблюдаваше от подходящо място, което му позволяваше да погледне в колата.

В телефона прозвучаха леки шумове като от нещо метално.

— Ало?

Никакъв отговор.

— Ало? — повтори той.

В отговор звучаха само металическите шумове.

Гръмотевицата този път протътна по-наблизо.

Няколко парцаливи фигури пристъпиха навън от склада. Както и на всички останали, лицата им бяха сипаничави и брадясали, обаче отчаянието в техните очи рязко контрастираше с равнодушието и примирението, които Кавано виждаше в тези на другите. Наркомани, предположи той, и то толкова отдавна подминали времето, когато трябва да си вземат поредната доза, че няма да се поколебаят да я изстискат от някой непознат, проявил неблагоразумието да попадне в ада.

— Хей, дойдох тук да ти помогна — каза той в телефона, — а не да кисна на дъжда.

Отново само металически шумове.

— Мисля, че и двамата направихме грешка.

Той затвори багажника, а след това и вратите. Тъкмо се накани да се качи в колата, когато отново чу треперещия глас:

— Право пред теб. И вляво. Виждаш ли вратата?

— Да.

Беше единствената здрава врата. Затворена.

— Влез — каза гласът.

Кавано седна зад волана.

— Казах „влез“ — настоя гласът.

— След като преместя колата.

Той подкара през настлания с напукан бетон паркинг. Наближил вратата, Кавано направи плавен полукръг и спря колата насочена към посоката, откъдето бе дошъл, готова да потегли веднага, ако се наложи.

— Влизам — каза той в телефона.