Единственият оцелял

Бе избрана именно тази нощ, защото нямаше луна. На това отгоре дебелите облаци от вчерашната буря, все още стелещи се ниско над главите им, закриваха звездите. От тъмата изплуваха силуетите на мъртви дървета — сиви на черен фон, и само леки оттенъци от най-долния край на светлинния спектър помагаха на Брадок да се ориентира в околната обстановка. При такава видимост човек можеше да предположи, че зелено-черните ивици, с които бяха намазали лицата си, са напълно излишни, но Брадок бе предупредил хората си да са готови за всякакви ситуации, набивайки в главите им, че дори и по време на нощни акции камуфлажът е абсолютно задължителен.

Подгизналата и студена униформа бе залепнала за краката и гърдите му. Пред себе си долови съвсем слаб проблясък: разузнавачът отпред бе погледнал светещия циферблат на компаса и сега смени посоката. Брадок си каза, че трябва да го накаже — я без отпуск няколко дни, я някой и друг километър крос. Щом аз видях компаса, значи и някой снайперист можеше да го види, помисли си той.

Въпреки препарата против комари, с който се бе намазал, те кацаха по лицето му, смучеха кръв и ухапаното място го сърбеше, но той не му обръщаше внимание. Комарите са мои приятели.

Слушаше тихото подплискване на водата, докато хората му газеха между едва забележимите силуети на мъртвите дървета. Ръцете му, стиснали пушката над главата му, изтръпваха. Застоялата блатна вода стигаше вече до шията му. Нещо го закачи по десния хълбок. Миришеше на гнила растителност.

Той потрепери.

Това го обезпокои. Свикнал с далеч по-лоши условия, Брадок се обвини, че почва да губи самообладание.

Над него се виеше тънка, сива мъглица и някаква остра миризма раздразни обонянието му. Водата му се стори още по-студена и той затрепера още по-силно. Но тръпките, разтърсили краката и гърдите му, нямаха значение. Съзнанието му вече бе заето от по-важни неща.

Всеки момент, помисли си той.

Чувството му за време бе съвършено. Над главата му избухнаха светлинни ракети. Леко забулени от дим, ярката им светлина разкъса мрака. Хората на Брадок изненадано вдигнаха глави към небето. Бавно падащите ракети проблясваха в мътната вода. Макар той да знаеше предварително, че ще има ракети, беше му заповядано да не казва на останалите.

Очаквай всичко.

Не се изненадвай от нищо.

Една от целите на нощното учение бе да се накарат и без това напрегнатите до краен предел хора на Брадок да почувстват надвиснала неочаквано опасност. В същото време току над клоните на мъртвите дървета прелетяха с оглушителен рев три самолета. Приближаването им бе толкова бързо, че ревът им всъщност се чу чак когато тях отдавна ги нямаше. Брадок носеше водоустойчив електронен предавател, указващ точно мястото, където се намираха, така че пилотите да знаят накъде да не стрелят. Отминали над тях, самолетите изстреляха в блатото ракети и 50-милиметрови трасиращи снаряди. На около двеста метра пред тях нощта стана светла като ден от експлозиите и огъня.

— Господи! — прозвуча нечий смаян глас.

Не, извика Брадок наум. Имаш заповед да не говориш.

— Какво, по дя… — обади се друг негодуващо. — Не знаят ли, че сме тук?

Енергично разплисквайки водата пред себе си като ледоразбивач, Брадок се насочи към втория обадил се и впери в него разярен поглед. Затваряй си устата, крещяха очите му.

Към тях се носеше димът от експлозиите. Замириса на кордит и мърша и Брадок усети, че му се повдига.

— Божичко, тия ракети едва не ни уцелиха — обади се трети.

Брадок разплиска водата към него, налагайки му да замълчи само с гневния си поглед. По дяволите, не губи самообладание, спазвай заповедта, искаше му се да кресне.

Водата като че ли стана още по-студена. Усетил нещо меко да се отърква в левия му хълбок, Брадок потрепери още по-силно. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите. Дишането му се превърна в чести, накъсани хрипове.

— Никой не е споменавал за ракети — обади се четвърти с треперещ глас.

Побеснял, Брадок се извърна към него, после спря, защото бавно падащите светлинни ракети изсъскаха във водата, вдигна се дим и тъмнината отново обгърна всичко и всички. Брадок вече трепереше толкова силно, че зъбите му затракаха. В същото време в стомаха му като че ли се разгоря огън. Към гърдите му се запромъква необясним страх и мускулите му се вдървиха, пръскайки жега около сърцето му. Дъхът му излизаше толкова начесто, че не можеше да го спре. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три. Издишай — едно, две, три. Вдишай — едно, две, три. Задръж — едно, две, три.

Гърдите му обаче не спираха трескаво да се надигат и спадат, отказвайки да се подчинят. Не разбираше какво става. На фона на преживените от него бойни акции това бе нищо. Блатото е мой приятел. Тъмнината е моя приятелка. Какво става с мен, искаше му се да изкрещи.

Обаче един от хората му — най-печеният — наистина изкрещя.

— Нещо ме ухапа!

Не! Гласът му прозвуча толкова панически, сякаш извика някоя госпожица в парка, а не закален боец.

— Змия!

В хълбока на Брадок се удари дънер… или нещо друго.

— Алигатор!