Единственият оцелял

— Когато се видя с него, ако се съгласи да ми помогне, ще го попитам. Как изглежда?

— Около метър и осемдесет висок. Малко над четиридесет. Все още е пухкав, но не много. Непрекъснато отслабва и става все по-строен. Една от причините да не го позная, като се върнах от екскурзията, беше, че си бе обръснал главата. И си е пуснал брадичка.

Последното изречение му напомни за брадичката на Роберто, а това пък му припомни и за разбитата му глава.

— Както ми го описвате, май е фотогеничен. За статията е супер. — След всичко изживяно му се искаше да види и главата на Прескот разбита, но засега трябваше да потиска гнева си. Най-важното сега бе да отърве Джейми, но за да го направи, да принуди Грейс да я върне, Прескот му трябваше жив. — В колко часа обикновено идва?

— Около един.

Кавано погледна часовника си. Цялата сутрин му бе отишла в търсене. В момента беше 12,35 ч. Времето! Нямаше никакво време.

— Той сигурно работи нощем, щом има толкова много свободни следобеди.

— Да работи нощем ли? — изненада се инструкторът. — Аз пък мисля, че той изобщо не работи.

— Не разбирам.

— Облича се добре. Златен часовник на ръката. „Пиаже“ или нещо от този род. Знам, че е скъп, защото когато дойде в клуба, изрично ни запита дали шкафчетата в съблекалните се заключват добре. Кара чисто ново порше. И то не бокстър, а карера. Живее в готин квартал. Имам чувството, че притежава толкова много пари, че няма нужда да работи.

Златен часовник, а, каза си Кавано. Порше. Тоя не помни ли какво му казаха? Да е по-тих от водата и по-нисък от тревата.

— Пари ли има? Съжалявам да го чуя — каза той гласно.

— Какво искате да кажете?

— Богаташите обикновено държат много на невмешателството в личния им живот и никак не обичат да пишат статии за тях. Страх ги е, че това насочва крадците към тях или кой знае какво. Затова ще ви помоля за една услуга. Когато Джошуа дойде, не му казвайте за нашия разговор. Нека се опитам да подходя към него както аз си знам. В противен случай няма да мога да го накарам, особено пък ако разбере, че вие сте говорили за него. О, да, добре че се сетих. Ако подозре, че вие сте ми казали за вероятността да употребява стероиди, може да се ядоса не на шега и да ви съди.

— Исусе Христе, да съди мен?!

— Може би дори клуба. Богаташите са такива. Но не се безпокойте. Няма да ви намесвам. Просто не говорете с него преди мен.

— Човече, аз никога не съм разговарял с вас, честна дума.

— Порше, а?

— Аха.

— Ако някога спечеля на лотарията, и аз ще си купя. Червено. Това е любимият ми цвят.

— На Джошуа е бяло.

15.

В 12,55 ч. в паркинга, вдясно от постройката от дърво и стъкло на клуба, се вмъкна бяло порше. Затаил дъх, Кавано го гледаше от другата страна на улицата от едно кафе и бързо записа номера му в бележника си. Преструвайки се, че се наслаждава на кафето, той се бе изтегнал на стола във вътрешността на кафенето, далеч от прозорците му. Видя как бялата кола спира на едно от местата. Отвътре излезе висок и като че ли леко пълен човек. Дори оттук си личеше, че черните му обувки, сивите панталони и синият пуловер са маркови и скъпи. Главата на мъжа бе бръсната. Беше с брадичка. Добър тен, слънчеви очила.

Кавано успя да запази спокойствие, докато оставяше кафето си, и трескаво се опитваше да съсредоточи вниманието си върху човека, наричащ себе си Джошуа Картър. Ако това бе Прескот, промяната бе смайваща. От подпухналия и широколик мъж се получаваше нещо съвсем различно, тялото му просто придобиваше нова форма. Макар да имаше още доста килограми за сваляне, това, което вече бе стопил, бе преобразило контурите на бузите и челюстта му. Брадичката и бръснатата му глава също променяха силуета му като цяло, придавайки му по-едър и мъжествен вид. По свой странен начин бе станал почти красив. Под удобното си облекло този мъж бе започнал да набира повече сила и увереност в тялото си.

Като се има предвид колко време е изминало, това просто е невъзможно, каза си Кавано. Няма начин тук да не са намесени стероиди или пък… Изведнъж му хрумна нещо друго. Прескот да не би да е изолирал някакъв хормонален стимулант?

Човекът спря за момент, огледа паркинга и района около него, после иззад предната седалка измъкна спортна чанта. Дали проверяваше околността от предпазливост, или просто гледаше без определена цел? Тъй като носеше слънчеви очила, Кавано не можеше да разбере накъде гледа, докато крачеше бавно към входа на клуба. Но преди да отвори вратата, не остави никакво място за съмнение, като се обърна назад и огледа улицата.

16.

Петдесет. Петдесет и две. Петдесет и четири. Стиснал здраво волана, Кавано караше бавно по Виста Линда, четейки номерата на къщите. Улицата се състоеше от претенциозно проектирани къщи за милиони долари с прекрасен изглед към онова, което наричаха голф игрище „Байонет-Блекхорс“ — име, останало от времето, когато Форт Орд е бил действащ.