Единственият оцелял

— Усмивката ми не е толкова чаровна. — Шегата не бе кой знае какво, но все пак трябваше да направи нещо, за да повдигне духа на Джейми. — А ти? Ти…

— Трябва да… Извинявай, но трябва да…

Кавано усети как Джейми, опипвайки стената, хлътна в първата стая. Трескавото изтракване на токата на колана бе последвано от рязко дръпване на цип, после от шум на свличащи се панталони и накрая от шипенето на урината.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам…

— Е, ти поне навън… — Ако не бе решен на всяка цена да повдигне духа й, нямаше да си признае, че панталоните му са мокри. — Когато Едгар ме ритна, се изпуснах.

Още едно нещо, за което той и Грейс ще си платят, каза си Кавано.

Чу се отново шум от дрехи — Джейми се нагласяше.

— Не си спомням дали съм ти казвала. Когато бях малка, едни приятели… ако мога да ги нарека приятели… ме затвориха в един килер. Никак не обичам тъмното.

— Аз също не си падам по него.

— Имам проблеми с места, които ме карат да се чувствам затворена.

— Може би ще успея да накарам това място да изглежда по-голямо.

Светещият циферблат на часовника му издаде движението на ръката му нагоре, след като той си спомни за нещо в горното джобче на сакото му.

Драс.

Пламна кибритена клечка.

В потрепващата светлина се появи изненаданото лице на Джейми.

— Откъде го…

— Нали ходих да купя цигари, за да пушим пред входа. Тогава купих и кибрита.

— Едно от малкото предимства на пушачите — отбеляза Джейми.

— Едгар не е и наполовина толкова добър в претърсването, колкото си мисли, че е. Той ни остави и коланите.

— Какво можем да направим с…

— Езичето на колана може да се превърне в оръжие.

Кавано усети топлината да се качва към пръстите му. Треперещите му ръце караха светлинката да потрепва. Накрая се наложи да я пусне.

— Ела до мен — каза той. — Дръж ми сакото.

В тъмнината се чу шум от раздиране на плат.

— Какво правиш? — попита Джейми.

— Късам си ризата.

— Защо, по дя…

— За да си направим факли.

Кавано дърпаше и опъваше силно плата, който се оказа по-здрав, отколкото бе очаквал. Накрая успя да откъсне и двата ръкава. Голите му ръце усетиха хладината, излъчвана от бетона около тях. Той бързо облече сакото си.

— Мой ред е — каза Джейми и му подаде блейзъра си.

Материята на блузата й бе много по-фина и двамата бързо откъснаха ръкавите й. Тя ги мушна в джоба си.

— Известно време ще можем да виждаме — обади се Джейми, — но пак няма да успеем да излезем оттук.

— Представи си, че си Прескот. — Кавано изниза колана си от панталона и промуши езичето на токата през края на един от ръкавите си. — И без това параноик, на него няма никак да му хареса затвореното пространство, както и на нас. Тази плоча пада надолу и…

— Хидравликата може да се повреди — каза Джейми. — Някой случайно може да остане тук и да се задуши. Перспективата да остане без въздух на Прескот определено не му е харесала.

— Точно така.

Кавано запали още една клечка кибрит и доближи ръкава над слабото й пламъче. Както много други тъкани, така и тази бе обработена с пожароустойчив препарат. Това нямаше да попречи на плата да се запали, но щеше да попречи на огъня да се разпространи бързо — а точно това му трябваше на Кавано.

Той сложи ръкава на пода и го задърпа с колана си. Така нямаше да рискува да се опари. Токата задрънча по бетона. Светлинката успя да свали доста напрежението от лицето на Джейми.

— Тунел, който да излиза в дома на Прескот — каза тя.

— Точно така.

Влачейки подрънкващия зад тях колан, двамата тръгнаха към стълбите, водещи нагоре към плочата. До тях, в светлината на бавно тлеещия ръкав, се оказа някакъв коридор. Тръгнаха по него, но той ги заведе пред затворена врата.

Тя беше заключена.

Кавано обърна яката на сакото си и извади инструментите за разбиване на ключалки. Дръпна ръкава до вратата, опита се да спре треперенето на ръцете си и се хвана на работа.

— Виждаш ли добре? — попита Джейми.

— Най-важното тук е да усещаш, а не да виждаш.

Той започна да й обяснява как стават тия работи, надявайки се да я разсее малко, а и себе си също. Завъртайки крайчеца на единия инструмент, той мушна втория в ключалката. Тя бе със солидна направа и с шест зъбчета. Едно по едно Кавано ги бутна навътре.

Въпреки треперещите си пръсти, след петнайсет секунди той елиминира ключалката.

Но когато я отвориха, светлината на помръкващия бавно пламък разкри пред тях плътна маса от почернели камъни и обгорели греди и видът им накара Джейми да изстене.

— Ще ни трябват най-малко няколко часа да разчистим тоя боклук, ако допуснем, че изобщо можем да го направим.

Пламъкът помръкна още повече.

— А да не споменаваме и за шума, който ще се вдигне и който сигурно ще се чуе горе. И ако въпреки всичко успеем да изпълзим, първото, което ще видим, ще бъдат дулата на поне дузина автомати, насочени в главите ни.

Пламъкът угасна.

— Сега какво ще правим? — попита Джейми.

Без да отговаря, Кавано изтърси пепелта от токата, сложи другия ръкав и го запали. След това двамата тръгнаха към отсрещния край на коридора.

— Какво каза Грейс за всичко това? Какво каза, че са демонтирали оттук?