Единственият оцелял

След четири дни междущатска магистрала 80 ги докара в Сан Франциско. Поеха по крайбрежната магистрала на юг към Кармел и прекараха нощта в един мотел. Кавано обаче не можа да заспи, потънал в мисли относно това, което му предстоеше.

— Къде искаш да погледнем най-напред? — попита го Джейми на другата сутрин, докато закусваше омлет с шунка и сирене в ресторантчето на мотела.

Кавано пи само кафе.

— Как можеш да ядеш толкова и пак да си слаба?

— Имам висок метаболизъм. Освен това, когато съм притеснена, трябва да ям.

— В момента нищо не ни заплашва.

— Нямам предвид това. — Бяха седнали на ъглова маса. Откъм плота на бара долиташе тихото мърморене на телевизор. Въпреки това тя сниши глас: — Вече никой не те преследва. Това не е да изпълняваш заповеди на бойното поле. Това не е самоотбрана. Не закриляш клиент. В момента ти си преследвачът. Ако получиш това, което искаш, притеснявам се как то ще те промени.

— Прескот повдигна същия въпрос.

Джейми го погледна озадачено.

— След като го измъкнах от склада, едва не попаднахме в клопка в един търговски център. Групата, която ни гонеше, остави кола пред входа. Успях да се измъкна навън и да викна на шофьора й да бяга. Обаче оня беше се стреснал здраво и не помръдна. Наложи се да стрелям през тавана на колата, за да го накарам да се размърда. После Прескот ме попита защо просто не съм го убил.

— И ти какво му отговори?

— Че човекът не ми е дал повод, че съм протектор, а не… — Джейми нямаше защо да пита повече и той, без да довърши изречението, продължи: — Питам се дали Прескот не разчита именно на това — с горчивина изрече Кавано. — Не е сигурен дали не съм загинал в пожара у Карен. Питам се дали кучият син не залага на това, че аз съм просто една дефанзивна личност, че няма да хукна да му отмъщавам за смъртта на приятелите си.

Джейми замълча.

— Сигурно е променил външността си — продължи Кавано. — Сложил си е очила вероятно. Имал е достатъчно време да си пусне мустаци или брада. Може дори да е успял да си направи пластична операция. Обаче ще му е трудно да скрие дебелия си корем.

Обезпокоена, Джейми отново се зае с омлета.

Кавано хвърли разсеян поглед към телевизора на бара. В момента вървеше реклама за някакво средство за отслабване и на екрана показваха снимките на дебел мъж, който сега бе удивително слаб. Той насочи поглед към Джейми.

— Когато се видях с Прескот за пръв път, беше се затрупал с най-богатата на въглехидрати и калории храна, която можеш да си представиш. Макарони и сирене. Лазаня. Равиоли. Чипс. Сладки неща. Шоколад. Класическа кока-кола.

— Ще вдигне килограмите като нищо.

— Ами ако се подложи на строга диета?

Джейми вдигна поглед от омлета.

— Минаха почти три седмици, откакто го видях за последен път — каза Кавано. — Ако се подложи на глад, ако изпие тонове вода да си прочисти организма…

— Човек с решимостта на Прескот… — Джейми кимна. — Няма да е здравословно, но може все пак да отслабва с половин до килограм на ден.

— Господи! — изпъшка Кавано. — При това темпо той скоро ще е вече неузнаваем.

— Обаче ти, с тази брада, дето се опитваш да я пускаш, за да скриеш чертите си, ще бъдеш много узнаваем — наблегна Джейми. — Прескот ще се слее с тълпата и ще те види, че идваш.

— Обаче не и теб — уточни Кавано.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не знае, че ти си с мен. Той може да те гледа право в очите и пак да не разбере, че си излязла на лов за него.

— На лов за него си излязъл ти — на свой ред уточни Джейми.

5.

Оушън Авеню бе единствената улица в Кармел, която стигаше от магистралата право до водата. Стръмна и дълга няколко пресечки, тя бе разделена на две платна от затревена ивица, залесена с храсти и дървета. По нея безцелно се шляеха туристи и обикаляха из старомодните магазинчета, обрамчващи улицата по цялото й протежение.

Докато Джейми караше, Кавано разглеждаше хората по тротоарите, питайки се дали няма да извади късмет и да види Прескот още първия ден.

Не стана обаче.

В подножието на хълма те се приближиха към вълните, лениво лижещи красивия като пощенска картичка и дълъг почти два километра плаж от най-белия пясък, който бяха виждали. Но имаше и скали. Кипарисите простираха подобните си на папрат клони. Двама сърфисти в неопренови костюми се носеха по гребените на вълните. Кучета се боричкаха край брега, докато стопаните им бавно се разхождаха зад тях по пясъка. Крякаха чайки.

Вниманието на Кавано обаче бе насочено към хората по плажа, никой от които не му приличаше на Прескот.

Джейми сви вляво и подкара по живописен път досами водата. Грубо построените къщи бяха обрамчени от дървета, някои от които бяха монтерейски борове — както пишеше в справочника, — докато извиващите се във всички страни стебла на други сочеха, че са най-обикновени, брулени от вятъра с години дъбове.

Джейми посочи към една издатина вдясно.

— Ето я къщата от „Лятно място“.

Видът й пак напомни на Кавано на носа на кораб, но непрекъснатият прибой бе поразвалил малко тази прилика.