Единственият оцелял

Мислеше, че беше излял странната си ярост по-рано, когато говореше с момчето и от нея беше останало само отчаяние, но гневът, който не съответстваше на обидата, която трябваше да го е причинила, отново се появи, по-яростен и експлозивен от когато и да било. Не беше сигурен защо прави това, защо грубостта на тези мъже го засегна, но преди наистина да осъзнае жестокостта на своята реакция, блъсна вратата в лицето на мъжа, после още веднъж и още веднъж.

Гневът му не изчезна, но въпреки кървавочерния натиск, който стесняваше зрителното му поле, въпреки обхваналата го примитивна ярост, която премина през него, както преминават крясъците на хиляди маймуни през джунглата от дървета и лиани, Джо осъзна, че не може да се контролира. Пусна мъжа, който падна на пода пред тоалетната.

Треперейки от гняв и от страх от гнева си, той заотстъпва назад, докато мивките го спряха.

Останалите мъже в тоалетната се бяха отдръпнали от него. Всички мълчаха.

На пода по гръб лежеше комарджията, а около него бяха разпръснати еднодоларови и петдоларови банкноти — неговата печалба. Брадата му беше обляна с кръв, която беше потекла от цепнатите му устни. Притисна с ръка лявата част на лицето си, която беше ударил в пода и изплака:

— Това беше само една хлебарка, за Бога, една отвратителна хлебарка.

Джо се опита да каже, че съжалява. Но не можеше да говори.

— Почти ми счупи носа. Можеше да ми счупиш носа. Заради една хлебарка? Да ми счупиш носа заради една хлебарка?

Джо съжаляваше, но не за това, което беше сторил на непознатия мъж, който без съмнение беше направил по-лоши неща на други, а съжаляваше себе си, съжаляваше се за това, че се беше превърнал в жалка развалина и че с невъздържаното си поведение беше осквернил паметта на съпругата и дъщерите си. Въпреки това беше неспособен да се разкае за постъпката си. Задушавайки се от собственото си отвращение и от зловонния въздух, той излезе от сградата, но бризът, който подухваше от океана, не го освежи: светът беше гаден като тоалетната, от която беше излязъл.

Въпреки че грееше слънце, Джо трепереше, защото в гърдите му се надигаше сковаващо го чувство на угризения на съвестта.

Когато измина половината разстояние до мястото, където бяха кърпата и хладилната чанта, и сякаш забравил за курортистите, покрай които минаваше, той си спомни, за светлоликия мъж с червено-оранжевата хавайска риза. Не спря, даже не погледна назад, а продължи да крачи по плажа.

Вече не го интересуваше кой го наблюдава, ако онези типове наистина правеха това. Чудеше се защо въобще се заинтригува от тях. Ако те бяха полицаи, то несъмнено бяха дребни риби, които го бяха сбъркали с някой друг. Не бяха част от неговия живот. Дори нямаше да ги забележи, ако момчето с опашката не му беше насочило вниманието към тях. Скоро щяха да разберат своята грешка и да намерят истинската жертва. Всъщност да вървят по дяволите.

Все повече хора се събираха около мястото на плажа, където Джо се беше установил. Мислеше да си събере нещата и да си тръгне, но не беше готов да отиде на гробищата. Случката в тоалетната бе заличила успокояващото въздействие на морския прибой и двете бири, които беше изпил, и беше отворила „крана“, от който зависеше притокът на адреналин в кръвта му.

Седна отново върху кърпата и извади от хладилната чанта не бира, а парче лед и докато го притискаше до челото си, се втренчи в морската далечина. Лекото сивозелено вълнение приличаше на хиляди превключващи се механизми, които бяха част от огромна машина, и върху него в резултат на слънчевата светлина трептяха сребристи светлинки подобно на електрически импулси по електрическа мрежа. Вълните прииждаха и се отдръпваха монотонно като бутала, които се движат напред-назад. Океанът беше една вечно работеща машина, чиято единствена цел беше да продължи собственото си съществуване. Беше обект на романтичните описания и ценен от безброй поети, но не беше способен да разбере човешките страсти, болки и обещания.

Джо вярваше, че трябва да се научи да приема студената механика на съществуването, защото тогава нямаше да има смисъл да се оплаква от тази безразлична машина. В края на краищата на един часовник не може да му се търси отговорност за това, че избързва. Тъкачният стан не може да бъде винен за това, че на него е изтъкана дреха, към която по-късно е била пришита качулката на палача. Надяваше се, че ако се примири с механичното равнодушие на вселената, с безсмислието на живота и смъртта, ще намери покой.

Такова признание беше слаба утеха, наистина, и смразяващо кръвта. Но единственото, което Джо искаше сега, беше да сложи край на страданията, да прекарва нощите без кошмари и да престане да се тревожи.

Две жени се появиха на плажа и постлаха на пясъка бяла хавлиена кърпа на около пет-шест метра от него. Едната имаше великолепна червена коса и носеше оскъдни зелени бикини, които бяха толкова изрязани, че биха накарали и стриптизьорка да се изчерви. Другата беше брюнетка, почти толкова привлекателна, колкото приятелката й.