Единственият оцелял

Червенокосата беше късо подстригана. Брюнетката беше с дълга коса, за да може по-добре да прикрива устройството, което без съмнение носеше в едното си ухо.

За жени на около двайсет те се държаха прекалено хлапашки и детински, но бяха достатъчно жизнерадостни, за да привлекат вниманието към себе си дори ако не бяха така очарователни и зашеметяващи. Те лениво се намазаха с лосион против слънчево изгаряне, като се редуваха, докато мажеха гърбовете си с приспиващо удоволствие, сякаш участваха в порнофилм, предизвиквайки интереса на всеки хетеросексуален мъж на плажа.

Стратегията беше ясна. Никой не трябваше да заподозре, че го наблюдават жени-детективи, които бяха скрили толкова малко от себе си и се бяха прикрили толкова лошо. Целта беше да не се набиват в очи, в противовес на явните действия на мъжете с хавайските ризи. Тяхната стратегия щеше да бъде ефективна за разузнаване и наблюдаване на похотливи четиринайсетгодишни момчета.

С дълги, почернели от слънцето бедра, дълбоки деколтета и стегнати закръглени задници те може би трябваше да накарат Джо да се заинтересува от тях и да завърже разговор. Ако това беше тяхната задача, вече се бяха провалили. Техният чар не му въздействаше.

През последната година всяка еротична представа или мисъл притежаваше способността да го развълнува само до момента, в който го обхващаха мъчителните спомени за Мишел, нейното тяло и нейния ентусиазъм, с който тя се отдаваше на удоволствията. След това неизбежно си представяше ужасното дълго падане от небето към поляната в Колорадо, дима, огъня, а после смъртта. Желанието бързо се разтваряше в болката от загубата.

Двете жени привлякоха вниманието на Джо само дотолкова, че го ядосаха заради това, че го бяха сбъркали с някой друг. Той се колебаеше дали да не отиде при тях и да им каже, че имат грешка. След насилието в тоалетната обаче перспективата за конфронтация го разтревожи. Гневът сега го беше напуснал, но той вече не вярваше в способността си да се самоконтролира.

Една година от онзи ден.

Спомени и надгробни плочи.

Ще трябва да се пребори с всичко това.

Вълните се разбиваха в брега, отдръпваха се и отново се разбиваха. Докато търпеливо наблюдаваше прибоя, Джо Карпентър постепенно се успокояваше.

Половин час по-късно, без да е изпил още една бира, беше готов да отиде на гробищата.

Той изтърси пясъка от кърпата си. Сгъна я, нави я на руло и взе хладилната чанта.

Нежни като морския бриз, блестящи като слънчевата светлина, подвижните млади жени с оскъдните бикини се преструваха на прехласнати по глупашките шеги на двама ухажори, чиито мускули бяха напомпани със стероиди — последни издънки на плажните Казанови, които се опитваха да направят свалка.

Не беше трудно да се забележи, че интересът на красавиците към двамата ухажори беше престорен. Те не носеха слънчеви очила и докато бъбреха, смееха се и окуражаваха своите обожатели, изпод вежди хвърляха погледи към Джо.

Той се отдалечи, без да се обръща назад.

Стремеше се да запази равнодушието на океана в себе си и в сърцето си.

Въпреки всичко продължаваше да се пита защо полицията е наела тези удивително красиви жени. Познаваше няколко мъже полицаи, които бяха красиви и секси като филмови актьори, но червенокосата и приятелката й надминаваха дори критериите на Холивуд.

Когато стигна до паркинга, очакваше мъжете с хавайските ризи да бъдат наоколо и да наблюдават хондата му. Ако те я наблюдаваха, то техният пост беше добре прикрит.

Подкара колата и зави надясно по крайбрежната тихоокеанска магистрала, като погледна в страничното огледало. Никой не го следеше.

Може би бяха разбрали грешката си и фанатично се бяха впуснали да търсят този, когото трябва.

От булевард „Уилшир“ излезе на магистралата за Сан Диего на север от магистралата „Вентура“ и после зави на изток. Напусна крайбрежието, където се чувстваше освежаващият полъх на вятъра, и навлезе в ужасната горещина на долината Сан Фернандо. Под ослепителния блясък на слънцето околността изглеждаше изсушена и нагорещена като изпечени в пещ грънчарски изделия.

Гробището бе разположено на триста акра ниски хълмове, недълбоки долини и обширни поляни. Това беше градът на покойниците, Лос Анджелис на мъртвите, който беше разделен на участъци от грациозно лъкатушещи пътища. Известни актьори и обикновени продавачи са погребани тук, звезди на рокендрола и семейства на журналисти лежаха един до друг в недостижимата демокрация на смъртта.

Джо мина покрай два гроба, където се извършваха заупокойни служби: колите бяха паркирани до бордюра, няколко реда сгъваеми столове бяха наредени върху тревата, а надгробните могили бяха покрити с меки зелени брезентови покривала. И на двете места опечалените седяха прегърбени и се задушаваха в черните си дрехи и костюми както от горещината, така и от скръбта и чувството за собствената си смъртност.