Единственият оцелял

Като се опитваше да заглуши гласовете на шумната компания, Джо се погледна в огледалото, като се питаше какви бяха неговите мотиви, когато изпрати момчето да открие мъжете с хавайските ризи. Ако те провеждаха полицейско наблюдение, вероятно го бяха сбъркали с някой друг. Скоро щяха да открият грешката си и никога повече нямаше да ги види. Нямаше основателна причина да се изправи срещу тях или да събира информация за тях.

Беше дошъл на плажа, за да се подготви за посещението си на гробищата. Имаше нужда да се подчини на вечния ритъм на безкрайния океан, който, подобно на вълните, които заглаждаха скалите, притъпяваше острите ръбове на безпокойството, което го беше обзело, отстраняваше отломките в неговото сърце. Океанът му казваше, че животът е само една безсмислена механика и равнодушни движения подобни на приливите и отливите. Навяваше му безнадеждност, която утихваше именно защото жестоко го смиряваше. Имаше нужда и от още една бира, дори две, за да запази в себе това, което чувстваше, да задържи в себе си поуката, която му даваше океанът, когато се отправи през града към гробищата.

Не искаше нищо да отвлича вниманието му. Нито пък изпитваше необходимост да предприеме нещо. Не се нуждаеше и от някаква мистерия. За него животът бе загубил цялата си тайнственост същата тази нощ, когато беше загубил и смисъла си: на една тиха поляна в Колорадо, ударена от внезапен гръм и огън.

Чу се шляпане на сандали по плочките: момчето се връщаше, за да получи останалите двайсет долара.

— Не видях никакъв висок човек със зелена риза, но другият е отвън, сигурен съм, припича на слънце плешивото си теме.

Няколко от комарджиите триумфално изкрещяха зад Джо. Другите пуфтяха, докато умиращата хлебарка направи още един кръг може би с няколко секунди по-бързо или може би по-бавно от времето на предишната си обиколка.

Обзето от любопитство, момчето проточи шия, за да види какво става.

— Къде? — попита Джо, докато вадеше двайсетачката от портмонето си.

Докато все още се опитваше да погледне между телата на наредилите се в кръг комарджии, момчето каза:

— Има една палма, до нея две сгъваеми маси на пясъка, където група от тези странни корейци играят шах, може би на около 18–25 метра оттук.

— Погледни ме — каза Джо.

Разсеяно от състезанието, момчето каза:

— А?

— Погледни ме.

Изненадано от тихата ярост в гласа му, момчето за миг срещна погледа му. След това неспокойните очи на хлапето, около които имаше синьо, отново се насочиха към двайсетдоларовата банкнота.

— Човекът, когото видя, с червена хавайска риза ли беше облечен? — попита Джо.

— По нея имаше и други цветове, но преобладаваше червеното и оранжевото.

— Какви панталони носеше?

— Панталони?

— За да се уверя, че си честен, не ти казах е какво друго е облечен този човек. Ако си го видял, ще ми кажеш.

— Хей, човече, не знам. Дали беше с шорти, бански или панталони — откъде мога да знам?

— Ти ще ми кажеш.

— Бели? Светлокафяви? Не съм сигурен. Откъде да знам, че ще трябва да правя проклет моден доклад. Той просто си седеше там и наблюдаваше. Държеше обувките си в ръце, а чорапите бяха в обувките му, навити на топки.

Това беше същият човек с радиостанцията, когото Джо беше видял близо до кулата на спасителите.

Откъм групата на комарджиите се чуха окуражителни викове, смях, ругатни, предложения за залагания, сключваха се облози. Те вдигаха такъв шум, че гласовете им отекваха в бетонните стени и сякаш се отразяваха в огледалата с такава сила, че Джо почти очакваше сребристите плоскости да се разпаднат.

— Той наистина ли гледаше корейците, които играят шах, или само се преструваше? — попита Джо.

— Гледаше към това място и говореше с мацките.

— Мацки?

— Две страхотни кучки с оскъдни бикини. Човече, трябва да видиш червенокосата със зелените гащи. Залагам десет към едно, че е на дванайсет.

— Той към тях ли отиваше?

— Не знам какво си мислеше, че прави — каза момчето. — Нито една от двете кучки няма да пусне аванта на аутсайдер като него.

— Не ги наричай кучки — каза Джо.

— Какво?

— Те са жени.

В ядосаните очи на момчето сякаш проблеснаха пламъчета.

— Хей, кой, по дяволите, си ти — папата?

Звукът на пуснатата в тоалетната вода беше причина да усети неприятно чувство в стомаха си и започна да му се повдига. Джо се насили да потисне гаденето, после каза на момчето:

— Опиши ми жените.

Момчето, в чиито очи се четеше още по-голямо предизвикателство, отвърна:

— И двете са страхотни парчета. Особено червенокосата. И брюнетката е доста симпатична. Готов съм да пълзя върху счупени стъкла, за да се пробвам с нея, дори да е глуха.

— Глуха?

— Трябва да е оглушала от нещо — каза момчето. — Слагаше нещо в ухото си, което й помага да чува, слагаше го и го вадеше като че ли се опитваше да го намести. Наистина апетитна кучка.