Единственият оцелял

Макар че беше само петнайсет сантиметра по-висок и петнайсет килограма по-тежък от момчето, на Джо му се прииска да го сграбчи за врата и да го удуши. Да го души, докато хлапето не обещае никога повече да не използва тази дума, без да мисли. Докато разбере колко е отвратителна и как го омърсява, когато я използва между другото, сякаш беше някакъв съюз или междуметие.

Джо се уплаши от едва потиснатата ярост, с която реагира: стисна зъби, кръвта пулсираше във вените на врата му и в слепоочията, зрителното му поле внезапно се стесни. Гаденето му се усили и той пое дълбоко въздух, за да се успокои.

Явно момчето беше забелязало нещо в очите на Джо, което го накара да спре. Вече не изглеждаше толкова нахакано, когато погледна крещящите комарджии.

— Дай ми двайсетачката. Спечелих си я.

Джо не пусна банкнотата.

— Къде е баща ти?

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Какво те засяга?

— Къде са те?

— Те си живеят собствения живот.

Гневът на Джо се превърна в отчаяние.

— Как се казваш, момче?

— За какво ти е да знаеш? Мислиш си, че съм хлапе, което не може да идва само на плажа? Майната ти, аз ходя там, където искам.

— Ти ходиш, където искаш, но нямаш къде да живееш.

Момчето отново погледна Джо. В очите му се четяха толкова дълбока болка и самотност, че Джо беше поразен, че човек може да изпадне в това състояние, преди да е станал на четиринайсет.

— Нямам къде да живея? Какво пък ще означава това?

Джо почувства, че бяха осъществили връзка на едно по-дълбоко ниво, че някаква врата неочаквано се беше отворила за него и за това неспокойно момче и че бъдещето и на двамата можеше да бъде променено към по-добро, ако беше в състояние да разбере докъде могат да стигнат, след като бяха преминали тази граница. Но неговият живот беше толкова празен — моралните му запаси бяха изчерпани — колкото всяка напусната раковина, която вълните заливаха на брега. Той нямаше вяра, която да сподели, нито мъдрост, която да предаде; нямаше надежда, която да даде, нямаше достатъчно духовни сили в самия себе си, какво оставаше да даде всичко това на някой друг.

Той беше един от губещите, а губещите не могат да показват правилния път.

Този миг премина и момчето издърпа двайсетдоларовата банкнота от ръцете на Джо. Лицето му изразяваше по-скоро насмешка отколкото усмивка, когато подигравателно повтори думите на Джо:

— Те са жени. — Като отстъпваше назад, добави: — Получаваш ги горещи, те всички са просто кучки.

— А ние сме просто курвари? — попита Джо, но момчето се измъкна от тоалетната, преди да чуе въпроса.

Макар че беше измил ръцете си два пъти, Джо се почувства омърсен.

Тръгна отново към мивките, но не беше лесно да стигне до тях. Шестима мъже се бяха събрали около хлебарката, а останалите се бяха отдръпнали назад и гледаха.

В претъпканата задушна тоалетна Джо се потеше обилно и жълтият въздух изгаряше ноздрите му, разяждаше дробовете му при всяко едно вдишване, а очите му смъдяха. Върху огледалата въздухът се втечняваше, като замъгляваше отраженията на възбудените мъже, които накрая заприличаха не на същества от плът и кръв, а на измъчени духове, които гледаха от влажния от жълто-зелените изпарения прозорец на някаква скотобойна в далечно царство на прокълнатите. Възбудените комарджии крещяха на хлебарката и размахваха долари. Гласовете им се смесиха в общо пронизително виене, което изглеждаше безсмислено, в едно безумно и неразбираемо надвикване, което постоянно се усилваше, докато накрая това надвикване му заприлича на кристален оглушителен крясък, който разстройваше нервите му, забиваше се в мозъка му и той почувства опасни вибрации, които го разтърсиха до основи.

Като изблъска двама от мъжете, Джо се провря между тях и стъпка хлебарката.

След неговата намеса настъпи неочаквана тишина. Той се отдръпна от мъжете, като неудържимо трепереше, а разстройващият го звук все още беше в съзнанието му, все още вибрираше в костите му. Тръгна към изхода, защото беше нетърпелив да напусне това място, преди да избухне.

Комарджиите като един се отърсиха от състоянието на парализа, в което бяха изпаднали от изненада. Те се разкрещяха ядосано, сякаш бяха богомолци, отвратени от постъпката на пияница, който, клатушкайки се, е влязъл по време на служба в църквата и е повърнал на пода.

Един от мъжете с почервеняло като дебело парче шунка лице и напукани от горещината устни, които хапеше с пожълтели от тютюн зъби, сграбчи Джо за ръката и го завъртя:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, мой човек?

— Разкарай се!

— Щях да спечеля пари тук, мой човек.

Мъжът държеше здраво Джо с влажната си ръка, впивайки тъпите си мръсни нокти в ръката му.

— Пусни ме!

— Щях да спечеля сума ти мангизи! — повтори мъжът. Устата му се изкриви в такава гневна гримаса, че напуканите му устни се разцепиха и от тях потече кръв.

Джо хвана ядосания комарджия за китката, после изви пръста му, за да се освободи от хватката му. Точно когато очите на мъжа се ококориха от изненада и уплаха и когато започна да крещи от болка, Джо изви нагоре ръката му зад гърба и го блъсна с ритник към затворената врата на една от тоалетните.