Единственият оцелял

SSW-89-58 не може да чете мислите. Не е телепат. Може само да потиска личността на човека, когото обитава, и да контролира тялото му. Между членовете на екипа, работещ по „Проект 99“, съществуват противоречия дали липсата на телепатични способности е разочароваща или е добър признак.

Освен това, когато е натоварен с мокра поръчка, той трябва да знае къде се намира обектът, преди да проникне в мозъка му. Не може да „претърсва“ населението на света, а трябва да бъде насочван от наставниците, които първи откриват жертвата. След като му покажат изображение на сградата или превозното средство, в които може да бъде открит обектът, и когато получи ориентация за географското местоположение, той може да действа.

Засега не е в състояние да прониква в мозъка на хора, които са на открито. Никой не знае защо съществува това ограничение. Може би, защото невидимите вълни на душата, които са енергия от някакъв тип, реагират на откритите пространства като топлина от нагорещен камък, поставен в студена стая: тя се излъчва и се разпръсква, поради което е невъзможно да бъде запазена в определена форма. Субектът е в състояние да извършва наблюдение на открито, но само за кратко време. В това отношение 89–58 разочарова наставниците, но те вярват и се надяват, че способностите му в тази насока може да се подобрят с времето.

Непоносима гледка е, когато контейнерът се отваря два пъти в седмицата, за да могат наставниците да почистят 89–58. Винаги го упояват и остава свързан с бутона за нервнопаралитичния токсин. Измиват го целия с гъба, възпаленията на кожата се лекуват, прочистват се червата му, зъбите му се почистват, очите му се преглеждат за инфекции и след това се промиват с антибиотик. Макар че 89–58 получава ежедневно електрическо стимулиране на мускулите си, за да се осигури минималната животоподдържаща маса, той прилича на гладуващо дете от която и да е страна от третия свят. Блед е като мъртвец, съсухрен, костите му са изтънели от обездвижването и когато машинално вкопчва костеливите си пръсти в ръцете на хората, които го мият, хватката му е немощна като на бебе, което се опитва да се хване за палеца на майка си.

Понякога, когато е под въздействието на наркотика, той бърбори неразбираемо, скимти като изоставено дете и дори плаче, сякаш сънува тъжен сън.

На бензиностанцията на „Шел“ имаше само три коли при колонките за самообслужване. Докато пълнеха бензин, шофьорите примижаваха и свеждаха глави, за да предпазят очите си от песъчинките, носени от вятъра.

Осветлението беше много силно и макар че Джо и Роуз не бяха търсени от полицията, която би разпространила снимките им по местните телевизии, той реши да не рискува. Паркира в сянката на една сграда близо до тоалетните.

Изпитваше смесени чувства, усещаше болка в сърцето си, защото сега знаеше причината за унищожителната катастрофа, и кои са убийците. Знанието беше като скалпел, който дълбае в раната в душата му. Струваше му се, че е загубил близките си много по-скоро, отколкото беше в действителност.

Изключи двигателя и не помръдна.

— Не мога да разбера как са открили, че пътувам с този самолет — каза Роуз. — Бях взела извънредно предпазни мерки… Но разбрах, че 89–58 наблюдава пътническата класа и ни търси, защото имаше странно отслабване на светлината на лампите, проблем с моя часовник, неопределено чувство на присъствие — признаци, които се бях научила да различавам.

— Срещнах се с една жена от Националния съвет за безопасен транспорт, която беше прослушала касетата със записа от пилотската кабина, преди да бъде унищожен в умишлен пожар в лабораторията. Този 89–58 е бил в главата на капитана, Роуз. Не разбирам… Но защо не е премахнал само теб?

— Трябваше да ни хване и двете, това беше неговата задача, мен и малката, и докато мен можеше да залови без проблеми, с нея нямаше да му е лесно.

Напълно объркан, Джо каза:

— Нина? Защо са се интересували от нея? Тя е била просто един пътник, нали? Мислех, че те я преследват, защото… защото е оцеляла с теб.

Роуз извърна поглед и промълви:

— Дай ми ключа от дамската тоалетна, Джо. Ще ми го дадеш ли? Моля те. Ще ти разкажа останалото по пътя към Биг Беър.

Той влезе в сградата и взе ключа от касиера. Когато се върна при форда, Роуз беше излязла. Беше се облегнала на предния калник с гръб към него, бе приведена срещу силния вятър. Лявата й ръка все още трепереше и бе притисната към гърдите й. С другата придържаше реверите на якето си, сякаш от топлия августовски вятър я втрисаше.

— Ще отключиш ли вратата? — попита тя.

Той включи лампата, а Роуз промърмори, че няма да се бави и се промъкна покрай него.

Той зърна изражението й на светлината точно преди вратата да се затвори. Изглежда, изпитваше силна болка.

Вместо да се върне при колата, Джо се облегна на стената до вратата на тоалетната, за да изчака Роуз.