Единственият оцелял

— Или някой от правителството. Някоя организация с повече пари, отколкото който и да е на света. Подозирам, че този проект не е финансиран само със стотина милиона долара за изследвания и разработки. Говорим за огромен капитал. За милиарди.

Отнякъде прозвуча изстрел.

Дори заглушен от стените, звукът не можеше да бъде сбъркан.

Тримата едновременно скочиха на крака като един и Джорджин извика:

— Чарли?

Може би, защото доскоро беше седял в уютната всекидневна в Кълвър Сити, Джо веднага си помисли за Нора Вейдънс, седяща гола на стола във вътрешния двор, касапския нож в ръцете й, насочен към корема й.

Настъпилата тишина изглеждаше смъртоносна като невидим и безтегловен радиационен дъжд след ядрен взрив.

С нарастваща тревога Джорджин отново извика:

— Чарли!

Понечи да хукне към горния етаж, но Джо я спря:

— Не, чакай! Аз ще отида. Обади се на 911, аз ще отида.

Лайза несигурно промълви:

— Джоуи…

— Знам какво се е случило — сряза я той.

Надяваше се, че греши, че случващото се тук няма нищо общо с това, което Нора Вейдънс беше направила със себе си. Но ако беше прав, трябваше да попречи на Джорджин да види съпруга си. Всъщност тя не трябваше да вижда резултата изобщо нито сега, нито по-късно.

— Знам какво е станало. Обади се на 911 — повтори Джо, блъсна двукрилата врата и хукна към фоайето.

Полилеят загасваше и светваше, загасваше и светваше като мигащите светлини в старите филми за затвори, когато заповедта на началника за помилване закъснява и осъденият вече е екзекутиран на електрическия стол.

Джо забави ход, докато се изкачваше към втория етаж, ужасен, че ще намери това, което очаква.

Епидемията от самоубийства беше така невероятна, както теорията на онези, които си въобразяваха, че хората са роботи и че злите същества ги дебнат непрекъснато. Джо не проумяваше как Чарли Делмън беше изпаднал от еуфория в такова отчаяние в продължение само на две минути — както Нора Вейдънс беше изоставила приятната закуска и комиксите, за да се самоизкорми, без дори да остави някакво писмено обяснение.

Все пак съществуваше минимален шанс докторът все още да е жив. Може би не беше свършил със себе си от първия път. Може би все още можеше да бъде спасен.

Перспективата да спаси живот, след като толкова много животи се бяха изплъзнали като вода от ръцете му, го тласна напред въпреки ужаса, който изпитваше. Прескачаше по две стъпала, докато се изкачваше нагоре.

На втория етаж премина покрай тъмните стаи и затворени врати, като им хвърляше по един поглед. В края на коридора иззад полуотворена врата идваше ръждива светлина.

В стаята се влизаше през малко фоайе. Оттатък беше спалнята с бели тапицирани мебели. Изящните светлозелени извивки на керамичните изделия от епохата на династията Сунг, подредени на стъклените рафтове, създаваха впечатление за спокойствие.

Чарлс Делмън беше проснат върху ниското китайско легло. Върху него лежеше пушка-помпа с ръкохватка като на револвер. Тъй като цевта беше къса, той беше успял да сложи дулото между зъбите си и лесно да стигне спусъка. Дори при оскъдната светлина Джо видя, че няма смисъл да проверява дали Чарли Делмън има пулс.

Единственото осветление идваше от сиво-зелената лампа върху нощните шкафчета. Светлината беше ръждива, защото лампата беше изпръскана с кръв.

Една съботна нощ преди десет месеца, докато събираше материали за нов репортаж, Джо бе посетил градската морга, където напъханите в чували мъртъвци и голите трупове върху масите за аутопсия чакаха да бъдат поети от преуморените патолози. Ненадейно му се стори, че заобикалящите го трупове са на жена му и децата му; че всичките бяха на момичетата и Мишел, сякаш участваше в сцена от научнофантастичен филм за двойници. От камерите на стоманените замразители, където лежаха повечето мъртъвци, се чуваха приглушените гласове на Мишел, Криси, малката Нина, които го умоляваха да ги освободи и изведе в света на живите. До него помощникът на следователя отвори чувал с един мъртвец и Джо видя бледото лице на мъртва жена, която приличаше едновременно на Мишел, Криси и Нина. Невиждащите сини очи на мъртвата бяха огледало на собствената му усилваща се лудост. Той напусна моргата и връчи оставката си на главния редактор на „Поуст“.

Извърна поглед от леглото, преди любимите лица да се материализират върху лицето на мъртвия лекар.

Загадъчно хриптене привлече вниманието му и за момент той си помисли, че Делмън се опитва да си поеме дъх през разкъсаните си устни. След миг разбра, че чува собственото си дишане.

Върху нощното шкафче проблесваха зелените цифри на часовника. Времето минаваше с безумно темпо: за един миг минаваха десет минути, часовете се връщаха към ранната вечер и обратно към следобеда.