Единственият оцелял

— Връщам се на работа, защото съм част от историята. Но сега не пиша нищо. Вече не вярвам достатъчно в силата на думите.

— А пък на мен друго не ми остава…

— Какво правиш тук? — попита той.

— Обадихме й се само преди няколко часа — обясни Джорджин. — Помолихме я да дойде.

— Не се обиждай — каза Чарли и сложи ръка на рамото му, — но Лайза е единственият журналист, когото познаваме и много уважаваме.

— Познаваме я от почти десет години — намеси се Джорджин. — Тя работеше доброволно по осем часа в седмицата в една от нашите клиники за безплатно лечение на деца с увреждания.

Джо не знаеше тази подробност и остана като ударен от гръм.

Тя смутено се усмихна:

— Да, Джоуи, аз съм същинска майка Тереза. Но слушай, идиот такъв, да не съсипеш репутацията ми, като разтръбиш на всички в „Поуст“.

— Пие ми се вино. Кой иска вино? Имаме хубаво шардоне — предложи Чарли. Поведението му беше странно сякаш се бяха събрали да отпразнуват катастрофата на полет 353.

— Аз не — отвърна Джо, чието недоумение нарастваше.

— С удоволствие ще пийна една чаша — каза Лайза.

— Аз също — каза Джорджин. — Ще донеса чаши.

— Не, скъпа, стой тук с Джо и Лайза — усмихна се Чарли. — Аз ще ги донеса.

Джо и жените останаха около масата.

— Това е невероятно, просто невероятно. Роуз се е срещнала и с него, Лайза! — възкликна Джорджин.

— Кога, Джо? — попита репортерката.

— Днес на гробищата. Снимаше гробовете на Мишел и момичетата. Каза, че още не е готова да говори с мен… и си отиде.

Реши да премълчи останалото, докато не чуе техните истории, както и за да научи това, което те щяха да му открият и да се увери, че техните разкази няма да бъдат повлияни от неговата версия.

— Не може да е била същата жена — каза Лайза. — Тя е загинала при катастрофата.

— Това е официалната версия.

— Опиши я.

Джо направи стандартно физическо описание, но му трябваше много време, за да се опита да предаде изключителното присъствие на жената, магнетизма й, които сякаш притегляха заобикалящия я свят към нея.

Окото на неосветената част на гладкото лице на Лайза беше черно и загадъчно, а окото, което беше осветено, разкриваше вълнението.

— Роузи винаги е била обаятелна, дори в колежа беше такава.

Изненадан, Джо попита:

— Познаваш ли я?

— Заедно следвахме в Калифорнийския университет в Лос Анджелис преди много време. Бяхме съквартирантки. Останахме доста близки.

— Ето защо с Чарли решихме да се обадим на Лайза — каза Джорджин. — Знаехме, че е имала приятелка на самолета. Беше посред нощ, няколко часа след като Роуз си тръгна оттук, когато Джо си спомни, че приятелката на Лайза също се казва Роуз. Знаехме, че това трябва да е един и същи човек и цял ден се питахме какво да предприемем.

— Роуз кога беше тук? — попита Джо.

— Вчера вечерта — каза Джорджин. — Появи се точно когато се канехме да излезем за вечеря. Накара ни да обещаем да не казваме на никого това, което ни каза… не и преди да е имала възможност да посети още семейства в Лос Анджелис, които са загубили някого. Но миналата година Лайза беше така депресирана от новината… и тъй като с Роуз са били добри приятелки, не виждахме с какво можем да й навредим.

— Не съм тук като репортер — намеси се Лайза.

— Ти винаги си журналист.

Джорджин се обади:

— Роуз ни даде това.

От джоба на ризата си извади снимка и я сложи на масата. Беше снимка на гроба на Анжела Делмън. Джорджин с надежда попита:

— Какво виждаш тук, Джо?

— Мисля, че въпросът е какво виждате вие.

В другия край на кухнята Чарли Делмън отваряше чекмеджета и очевидно търсеше тирбушон.

— Вече казахме на Лайза. — Джорджин хвърли поглед към съпруга си. — Ще почакам Чарли да се върне, за да кажем и на теб, Джо.

Лайза промълви:

— Много странно е, Джоуи, и не съм сигурна какво да мисля за това, което ми казаха. Но знам, че се страхувам до смърт.

— Плашиш се? — удиви се Джорджин. — Скъпа, как, за Бога, случилото се може да те плаши?

— Сам ще се убедиш, че е ужасяващо — обърна се Лайза към Джо. Тази жена, която беше като скала, сега трепереше като лист. — Но те уверявам, че Чарли и Джорджин са най-здравомислещите хора, които познавам. Запомни го, за да не се изненадаш от разказа им.

Джорджин взе снимката и се загледа в нея така, сякаш искаше не само да я запечата в паметта си, но да погълне образа и да го превърне в част от себе си, като остави снимката празна.

Лайза въздъхна и заразказва:

— Имам своето странно парче, което да добавя към мозайката, Джоуи. Точно преди една година бях на летището в Лос Анджелис и чаках самолета на Роуз да се приземи.

Джорджин погледна към снимката:

— Не си ни го казала досега.

— Тъкмо се канех да го споделя с вас, когато Джоуи позвъни.

С едва чут пукот тапата изскочи от бутилката с вино и Чарли Делмън доволно изсумтя.

— Не те видях на летището тогава, Лайза — промърмори Джо.

— Стараех се да не ме забележат. Бях разтревожена за Роузи, но също… много изплашена.

— Била си там, за да я посрещнеш ли?

— Тя ми се обади от Ню Йорк и ме помоли да бъда на летището в Лос Анджелис с Бил Ханет.