Единственият оцелял

— Което е абсурдно — каза Боб твърдо. — Майка ми никога не би взела наркотици. Не пиеше дори аспирин: Беше толкова невинен човек, Джо, сякаш не знаеше всичките лоши неща, които бяха станали на този свят през последните трийсет години, сякаш живееше в друго време и беше щастлива.

— Правиха аутопсия — каза Кларис. — Не са открили тумор, нито други мозъчни увреждания. Няма медицинско обяснение за това, което е направила.

— Спомена, че на два пъти е проявила някаква емоция.

— Точно преди да се прободе. Беше просто проблясък, по-кратък дори от първия. Като спазъм. Цялото й лице се изкриви, сякаш тя щеше да изкрещи. После проблясъкът помръкна.

— Искаш да кажеш, че не е извикала, нито изкрещяла? — промълви Джо.

— Не.

— Но това е невъзможно.

— Точно накрая, когато изпуска ножа, се чува тих звук, като въздишка.

— Болката… — Джо не можа да каже, че болката на Нора Вейдънс трябва да е била ужасна.

— Но тя не е извикала — настоя Кларис.

— Микрофонът работел ли е?

— Да.

— На видеозаписа — намеси се Кларис — се чуват други шумове. Стъргане на стола по плочките, когато го е намествала. Чуруликане на птички. Едно виещо в далечината куче. Но Нора не издава нито звук.

Когато излезе на улицата, Джо почти очакваше да види бял микробус или друго подозрително возило пред дома на семейство Вейдънс. От съседната къща се чуваше музика. Беше горещо, но от запад подухна лек ветрец и донесе аромата на цъфнал жасмин. Джо не долови заплаха в приятната нощ.

Докато с Кларис и Боб вървяха към портата, той попита:

— Когато са открили Нора, снимката на гроба била ли е в нея?

Боб отговори:

— Не. Оставила я на масата в кухнята.

— Намерихме снимката на масата, когато пристигнахме от Сан Диего — потвърди Кларис. — До чинията със закуска.

Джо изненадано попита:

— Изяла ли е закуската си?

— Знам какво си мислиш — каза Кларис. — Ако тя е щяла да се самоубива, защо ще закусва? Дори е още по-странно, Джо. Приготвила си е омлет със сирене, лук и шунка. Имаше препечени филии, както и чаша прясно изстискам портокалов сок. Изяла е наполовина закуската си, после е излязла навън с камерата.

— Според описанието ти Нора е била депресирана. Как е имала търпение да приготви такава закуска?

Кларис добави:

— И забележи това — до чинията й е отворен „Лос Анджелис Таймс“…

— … и е четяла комикси — завърши Боб.

За момент замълчаха, като се опитваха да разберат неразбираемото. После Боб каза:

— Сега разбираш какво имах предвид, когато казах, че сами си задаваме хиляди въпроси.

Кларис прегърна Джо, сякаш бяха стари приятели.

— Надявам се, че тази Роуз е добър човек, както казваш. Надявам се, че ще я намериш. И каквото и да трябва да ти каже, надявам се, че ще ти донесе покой, Джо.

Разчувстван, той също я притисна в прегръдките си:

— Благодаря, Кларис.

Боб беше написал на един лист адреса им в Мирамар и телефонния им номер. Сгъна го и го даде на Джо:

— В случай, че имаш още въпроси или ако разбереш нещо, което ще ни помогне да проумеем случилото се.

Стиснаха си ръцете. Кларис попита:

— Какво ще правиш сега, Джо?

Той погледна часовника си.

— Малко след девет е. Ще се опитам да посетя и други семейства тази вечер.

— Пази се — прошепна тя.

— Непременно.

— Нещо не е наред, Джо. Нещо е доста объркано.

— Знам.

Боб и Кларис все още стояха до портата един до друг й наблюдаваха Джо, докато той се отдалечаваше с колата си.

Макар че беше изпил доста уиски, той не почувства въздействието на алкохола. Никога не беше виждал снимка на Нора Вейдънс, но въпреки това въображаемият образ на жена с касапски нож, която седи на стола във вътрешния двор, беше достатъчно отрезвяващ.

Светлините на метрополиса примигваха като далечни звуци. Жълтеникавият ореол сякаш смаляваше небето.

Преди минута му се бе сторило, че нищо не го заплашва. Сега нощта застрашително го обгръщаше и той периодично поглеждаше в огледалото.

ГЛАВА 8

Чарлс и Джорджин Делмън живееха в огромна къща, разположена върху половин акър земя в Хенкок Парк. От двете страни на входа растяха магнолии, а ниският жив плет беше така старателно оформен, сякаш беше подрязан от хиляди градинари с фини ножици. Извънредно строгата геометрия на къщата и градината показваше необходимост от ред и вяра в преимуществото на човешката подредба над бунта на природата.

Семейство Делмън бяха лекари. Той беше интернист и специализираше кардиология, а тя беше както интернист, така и офталмолог. Бяха известни в своята област, защото освен редовната си медицинска практика ръководеха една клиника за безплатно лечение на деца в Източен Лос Анджелис и друга в южната му част.

Когато стана катастрофата с боинга, Делмънови загубиха осемнайсетгодишната си дъщеря Анжела, която се връщаше от шестседмичен семинар за художници в университет в Ню Йорк, за да се подготви за първата си година в училището по изкуствата в Сан Франциско. Беше талантлива художничка с обещаващо бъдеще.