Единственият оцелял

Вратата отвори Джорджин Делман. Джо я позна от снимката й, която беше публикувана в „Поуст“. Беше на около четирийсет и осем — петдесет години, висока и стройна, с блестяща мургава кожа, къдрава тъмна коса и живи тъмнолилави очи. Красотата й беше някак дива и тя усърдно я обуздаваше с очила със стоманени рамки, не слагаше грим, носеше обикновени сиви панталони и бяла блуза.

Когато Джо каза името си още преди да спомене, че семейството му е пътувало със самолета от полет 353, за негова изненада тя възкликна:

— Господи, ние тъкмо говорехме за вас!

— За мен?

Джорджин Делман го хвана за ръката, издърпа го във фоайе с мраморен под и затвори вратата с ханша си. Като не сваляше изумения си поглед от него, каза:

— Лайза ни каза за жена ви и дъщерите ви, за това как сте се изплъзнали. Но ето ви тук.

— Лайза? — каза той объркан.

Семплото облекло и очилата със стоманени рамки не можеха да скрият естествената искряща жизнерадост на Джорджин Делман. Тя го прегърна и го целуна по бузата така силно, че Джо отстъпи назад. Сетне го погледна в очите и каза:

— Била е при тебе, нали?

— Лайза ли?

— Не, не Лайза. Роуз.

Необяснима надежда заподскача като хвърлено камъче по тъмната повърхност на сърцето му.

— Да, но…

— Елате, елате с мен.

Отново го хвана за ръката, издърпа го от фоайето по дълъг коридор към задната част на къщата и продължи:

— Бяхме точно тук, на масата в кухнята — аз, Чарли и Лайза.

На срещите в „Състрадателни приятели“ Джо никога не видя родител, загубил детето си, да е способен да изпита това вълнение. Никога не беше чувал и за подобно живо същество. Родители, които загубят децата си, прекарват пет-шест години — понякога и повече от десет стараейки се да преодолеят убеждението, че те самите трябва да са мъртви вместо любимите същества, че да надживеят децата си е грешно или егоистично, дори чудовищно. Тези като Делмънови, които бяха загубили осемнайсетгодишната си дъщеря, разсъждаваха по същия начин. Възрастта нямаше голямо значение. Загубата на дете на всеки етап от живота е неестествена и така неприемлива, че е трудно да се върнеш към нормално съществуване.

Дори когато си се примирил с факта и си донякъде щастлив, радостта завинаги ти убягва, все едно да черпиш вода от пресъхнал кладенец.

Ала Джорджин Делман бе сияеща и жизнерадостна, развълнувана като момиче, когато поведе Джо към края на коридора и през двукрилата врата. Изглежда, че тя не само се беше възстановила от загубата на дъщеря си, но и я беше преживяла.

Проблесналата за кратко надежда на Джо изчезна, защото му се струваше, че Джорджин Делмън беше или полудяла, или плиткоумна. Очевидната й радост го потресе.

Светлината в кухнята беше оскъдна, но Джо видя, че помещението е уютно, с под от кленови дъски, кленови мебели и бяло-кафяви гранитни плотове. На слабата кехлибарена светлина закачените над полицата проблесващи медни тенджери, тигани и прибори се клатушкаха като църковни камбани, чакащи настъпването на вечерта.

Голямата маса беше в нишата до прозореца. Джорджин извика:

— Чарли, Лайза, елате да видите кой е тук. Това е почти чудо, нали?

През прозорците се виждаха задният двор и басейнът. Върху елипсовидната маса бяха поставени три декоративни газени лампи, пламъчетата в стъклените абажури сякаш танцуваха.

До масата стоеше висок, хубав мъж с гъста сребриста коса — доктор Чарлс Делмън.

Влачейки Джо след себе си, Джорджин Делмън каза:

— Чарли, това е Джо Карпентър. Онзи Джо Карпентър.

Чарли Делмън се приближи и енергично разтърси ръката му. Изглеждаше безкрайно изненадан.

— Какво става, синко?

— Бих искал да знам — каза Джо.

— Става нещо странно и чудесно! — радостно възкликна Делмън, развълнуван като съпругата си.

От стола до масата стана Лайза, чиято руса коса беше допълнително позлатена от меката светлина на газените лампи. Беше на около четирийсет и пет години, имаше гладко лице като на младо момиче и светлосиви очи, които бяха видели не една и две страхотии.

Джо я познаваше добре. Лайза Пекатоне бе репортерка в „Поуст“. Беше се специализирала в разследване на случаи на жестоки престъпници — серийни убийци, прелъстители на деца, изнасилвачи, осакатяващи жертвите си. Обладана бе от някаква фикс-идея, която Джо така и не можа да проумее. Впускаше се в разследване на най-тъмните кътчета на човешкото съзнание, ровеше се в кървави истории, търсейки смисъл в най-безсмислените прояви на човешката жестокост. Той подозираше, че преди години е преживяла неописуеми оскърбления, че е имала потресаващо детство и не е могла да се отърси от кошмарните спомени по друг начин, освен да се мъчи да разбере неразбираемото. Беше прекрасен човек, но бе преследвана от демоните на миналото. Пишеше толкова добре, че да трогне дори ангелите или да всее ужас в самия Сатана. Джо се възхищаваше от нея. Тя беше сред най-добрите му приятели, но въпреки това я беше изоставил, когато последва изгубеното си семейство в гробището на сърцето си.

— Джоуи — каза тя, — гадно копеле, на работа ли се връщаш или си тук, защото си част от тази история?