Едно

Небето внезапно бе станало с цвета на синчец, дълбоко, ведро и студено. Под нас не се виждаха магистрали, покриви на къщи и магазини, а безбрежно море, огледало на небето. Синьо като незабравки беше морето, явно не с океанска дълбочина, а плитководие, не повече от два метра; кобалтово-синьото пясъчно дъно бе покрито със сребърни и златисти извивки.

— Къде е Лос Анжелос? — попитах аз. — Ти виждаш ли го? … Кажи ми какво виждаш?

— Само вода! Ние сме над океана! — задъхано отговори тя. — Какво стана, Ричи?

— Не знам! — отговорих аз напълно объркан.

Прегледах индикаторите на таблото — всичко си беше както трябва: скоростта бе непроменена, курсът по жирокомпаса си беше 142 градуса. Магнитният компас обаче сега се въртеше лениво в кръг, без повече да го интересува север или юг.

Лесли изпробва превключвателите, натисна бушоните.

— Навигационните уреди не работят — каза тя със свито от страх гърло. — Има електрозахранване, но не показват…

Да, наистина. Нямаше навигационни показания, всички уреди показваха сигнала „Изключено“. На екрана на навигационната система светна надпис, който никога не бяхме виждали: „НУЛЕВО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ“.

Явно и нашите мозъци изключиха — бяхме се втренчили в таблото в пълно изумление.

— Забеляза ли нещо преди това… да се промени? — попитах я аз.

— Не — отговори тя. — Всъщност да! Появи се едно виене, ти чу ли го? После светкавица от жълта светлина, една… някаква разтърсваща вълна мина през всичко и отмина и сега всичко е, както го виждаш. Къде се намираме!

Опитах се да обобщя резултатите от проверката:

— Самолетът е наред, с изключение на навигационните системи и индикатора за местоположението. Обаче магнитният компас отказва — как може да откаже магнитният компас — единственият безотказен прибор в един самолет! Не зная къде се намираме!

— Да повикаме пак Лос Анжелос? — внезапно предложи тя.

— Чудесно! — натиснах бутона на микрофона. — Ало, Лос Анжелос, тук Мартин Едно Четири Браво.

Погледнах надолу в очакване на отговор. Пясъкът под водата сякаш беше гравиран на огромна гънеща се матрица, по която текат разклоняващи се ручеи от светлина — безброй ручейчета с техните притоци — и всички те бяха свързани и проблясваха на дълбочина един-два метра под повърхността на водата.

— Ало, Лос Анжелос — повиках отново, — тук е Мартин Амфибия Едно Четири Браво, как ме приемате?

Засилих звука и шумът в слушалките се увеличи. Явно радиото работеше, но отсреща никой не се обаждаше.

— Ало, викам всяка радиостанция, която хваща Мартин Сийбърд Едно Четири Браво, повикайте ни на тази честота.

Фонов шум. Нито дума.

— Нищо друго не ми хрумва — казах на Лесли.

Инстинктивно издигнах самолета нагоре, като се надявах, че с височината ще имам по-широк обхват на зрение и можеше да открия някакъв намек за света, който бяхме загубили.

След няколко минути установихме някои странни факти: колкото и високо да се издигахме, висотомерът не отчиташе промяна — въздухът не се разреждаше с височината. Когато, според мен, вече се намирахме на около 1 500 метра височина, уредът все така показваше, че сме на морското равнище.

Гледката също не се променяше — километър след километър калейдоскопични плитководия с фигури, които никога не се повтаряха, а хоризонтът във всички посоки оставаше един и същ. Никакъв остров. Нито слънце, нито облаци. Ни една лодка, ни едно живо същество.

Лесли почука по индикатора за горивото.

— Изглежда не изразходваме никакво гориво — каза тя. — Как е възможно?

— По-вероятно е поплавъкът да е заседнал. — Самолетът се движеше по-бързо или по-бавно като променях оборотите, обаче индикаторът за горивото бе застинал на ниво малко под половин резервоар. — Това е то — казах аз. — И индикаторът за горивото не работи. Сигурно ни остава за още два часа полет, но по-добре да го пазя за после.

Тя огледа празния хоризонт.

— Къде ще кацнем?

— Има ли значение? — попитах аз.

Морето под нас великолепно проблясваше и ни омайваше с тайнствените си рисунки.

Отнех газта и хидросамолетът започна да планира. Както се вглеждахме в мистериозния пейзаж под нас, започнаха да блестят ярко две пътеки — първо те се виеха поотделно, после тръгнаха успоредно и накрая се сляха. Хиляди други се разклоняваха от тях подобно вейките на върба.

За това явно има някаква причина, помислих си аз. Нещо създава тези линии. Дали не са потоци лава? Подводни пътища?

Лесли хвана ръката ми.

— Ричи — каза тя тихо и тъжно, — дали пък не сме умрели? Може би сме се сблъскали с нещо във въздуха или нещо ни е ударило толкова бързо, че не сме успели да забележим.

В семейството ни аз съм експертът по смъртта, но изобщо не ми беше хрумнало… Дали пък тя не беше права? Но тогава какво прави тук нашият Мърморко? Никога не бях чел да има такава смърт, при която да не се променя дори налягането на маслото в двигателя.