Едно

Лесли беше в коридора през няколко стаи, с гръб към мен разговаряше с по-младата себе си. Докато вървях към нея, от стаята до тях излезе камериерка, която буташе количка с пране и се насочи към асансьора. Без да забележи жена ми, тя засили тежката количка право към нея.

— Пази се! — извиках аз.

Твърде късно. Лесли се обърна при вика ми, но количката я блъсна отстрани, мина през тялото й, сякаш тя беше от въздух, после и камериерката притича през нея, като кимна усмихнато на по-младата жена.

— Ей! — възкликна разтревожено младата Лесли.

— Хей, приятен ден! — отвърна й камериерката. Изтичах при Лесли.

— Наред ли си?

— Нищо ми няма — отговори Лесли. — Тя май не… — За миг тя сякаш се бе поуплашила, после се обърна към младата жена. — Ричард, искам да те запозная с Лесли Париш. Лесли, това е моят съпруг, Ричард Бах.

Усмихнах се от това колко официално ни представяше.

— Здравей — казах аз на младата жена. — Добре ли ме виждаш?

Тя ми се усмихна, клепките й трептяха.

— Мъгляви ли трябва да бъдете?

Никакъв шок, никаква подозрителност. Явно младата Лесли ни беше сметнала за сън и беше решила да се порадва на това.

— Просто проверявам — отговорих аз. — След този инцидент с количката не съм сигурен дали принадлежим към този свят. Обзалагам се, че…

Посегнах към стената, подозирайки, че ръката ми ще мине през нея. Така и стана, ръката ми влезе до китката в тапетите. Младата Лесли се разсмя от удоволствие.

— Май тук ние сме призраци — казах аз.

Значи затова ние не загинахме при пристигането си, когато влетяхме през стените на хотела, помислих си аз.

Колко бързо се приспособяваме към невероятни ситуации! Подхлъзваме се от кея и моментално осъзнаваме, че сме потънали целите във водата: ние започваме да се движим по-различно, да дишаме по-различно и за части от секундата се приспособяваме, макар и да не ни харесва, че сме мокри.

Така и сега. Озовахме се целите в нашето собствено минало, обаче щом попремина първоначалният шок от падането, ние веднага започнахме да правим каквото сметнахме за най-подходящо в това странно място. А най-подходящото, според нас, беше да съберем тези двамата заедно, да им спестим пропиляването на годините, които ние загубихме, преди да проумеем, че душите ни са създадени една за друга.

Много особено ми беше да говоря с младата жена, сякаш ние отново се срещахме за първи път. Колко странно, помислих си аз. Тя е Лесли, но с нея нямаме никаква обща история!

— Може би вместо да стоим тук… — посочих коридора. — Ричард ни покани в стаята си. Бихме могли да си поговорим малко там и да се поориентираме в нещата, без да минават през нас напред-назад разни колички с пране?

Тя се погледна на огледалото в коридора.

— Не съм подготвена да се срещам с някого — каза тя. — Изглеждам ужасно. — И тя поприглади кичурите дълга, руса коса, изплъзнали се изпод баретата й.

Погледнах жена ми и двамата не можахме да сдържим смеха си.

— Отлично! — казах аз. — Издържа и последната проверка. Защото случи ли се една Лесли Париш да се погледне в огледало и да каже, че изглежда добре, значи тя не е истинската Лесли Париш!

Поведох ги към вратата на Ричард и без да се замисля, почуках. Кокалчетата на пръстите ми, естествено, потънаха безшумно в дървото.

— Май по-добре ти да почукаш — казах аз на младата Лесли.

Тя почука в един весел лек ритъм, като показваше, че от нейното докосване произлиза не само звук, но и музика.

Вратата веднага се отвори — Ричард застана на прага, като държеше за върха на крилото еднометрова чайка от балсамово дърво.

— Здрасти, Ричард — казах аз, — искам да ти представя Лесли Париш — бъдещата ти съпруга. Лесли, това е Ричард Бах — бъдещият ти съпруг.

Той подпря чайката на стената, здрависа се официално с младата жена, а лицето му изразяваше любопитна смесица от желание и страх, докато я гледаше.

Тя му стисна най-тържествено ръката, а очите й продължиха да трепкат все така слисано.

— Щастлива съм да се запознаем — каза тя.

— А това, Ричард, е моята съпруга Лесли Париш-Бах.

— Здравейте — кимна той.

Един дълъг миг той поглеждаше ту едната Лесли, ту другата, ту мен, сякаш на вратата му беше дошла да го занася карнавално маскирана тайфа.

— Влизайте — проговори накрая той. — Стаята ми е такъв хаос…

Той не се шегуваше. И да беше разтребвал, не си личеше. Дървени птици, модули за дистанционно управление, батерии, късове балсамово дърво, рамки за прозорци и всичко миришеше на боя за модели на самолети.

На масичката за кафе беше сложил четири водни чаши, три пакетчета пуканки и кутия фъстъци. „Щом ръцете ни минават през стената, помислих си аз, едва ли ще имаме по-голям късмет с пуканките.“

— За ваше успокоение, мис Париш — започна той, — искам да ви кажа, че веднъж съм бил женен и никога повече не смятам да се женя. Не разбирам съвсем кои са тези хора, но ви уверявам, че нямам ни най-малко намерение да ви досаждам с каквото и да било…

— О, боже! — възкликна полугласно жена ми като погледна в тавана, — познатите антибрачни декларации.

— Уки, моля ти се — прошепнах аз. — Той е свястно момче, но просто се страхува. Нека не…