— Уки ли? — попита младата Лесли.
— Извинявайте — казах. — Това е прякор от един филм, който сме гледали отдавна… много далеч във времето от сега. — Почнах да осъзнавам, че разговорът, който ни предстои, никак няма да бъде лесен.
— Всяко нещо по реда си — обади се жена ми, опитвайки се да внесе ред в невероятното. — Ричард и аз не знаем как попаднахме тук, нямаме представа колко дълго ще останем, не знаем и къде отиваме.
Единственото, което познаваме, сте вие — познаваме вашето минало и бъдеще или поне следващите шестнадесет години от него.
— Вие двамата ще се влюбите — казах аз. — Вие вече сте влюбени, но просто още не знаете, че всеки от вас е човекът, който другият ще обича, ако вече се познавахте. А точно сега всеки от вас смята, че няма на света човек, който може да го разбере или да го обича. Но ето че е така, виждате го!
По-младата Лесли седна на пода, облегна се на леглото и сдържа една усмивка. Сви колене и облегна брадичка на тях.
— Можем ли да влияем някак на гази наша любов или тя е неотвратима съдба? — попита тя.
— Хубав въпрос — каза Лесли. — Нека да ви разкажем това, което си спомняме, това, което се случи с нас. — Тя замълча, смутена от това, което имаше да каже. — Тогава вие ще правите това, което прецените за правилно.
Каквото си спомняме ние, помислих аз. Аз си спомням това място, спомням си как видях Лесли в асансьора, но години след това още не се бяхме запознали. Обаче не си спомням никакви срещи тук с бъдещи Лесли, нито с бъдещи Ричарди, които да ми казват да си разтребя стаята.
Младият Ричард седна на стола пред писалището и погледна младата Лесли. Нейната красота беше просто мъчителна за него — той се стесняваше от красиви жени — но и през ум не му мина, че и тя се стесняваше не по-малко от него.
— Когато се срещнахме, на нас ни попречи собственият ни външен вид, попречиха ни останалите хора наоколо и така и не се опитахме да се запознаем — каза моята Лесли.
— Всеки от нас поотделно направи такива грешки, каквито заедно никога не бихме направили — казах аз. — Но сега, след като вие знаете… не разбирате ли? Вие не бива да правите тези грешки!
— По времето, когато отново се срещнахме, години по-късно — продължи Лесли, — вече ни оставаше само да съберем отломките и да се надяваме, че ще можем да изградим от тях онзи вълшебен, живот, който можехме да имаме през изминалите години. Ако се бяхме срещнали по-рано, нямаше да ни се налага да минаваме през цялото това
Tя разтърси глава.
— Тогава ни липсваше нещо, което да ни подскаже какво можехме да бъдем един за друг.
— Затова мислим, че просто сте луди да не паднете в прегръдките си още сега — продължих аз, — да благодарите на Бога, че сте се срещнали и да се заловите да промените живота си, за да бъдете заедно.
Нашите по-млади ние се спогледаха, но бързо отклониха поглед един от друг.
— Ние пропиляхме толкова време, когато бяхме вие — казах аз, — и пропуснахме толкова шансове да избегнем катастрофи и да полетим!
— Катастрофи ли? — попита Ричард.
— Да, катастрофи — отговорих му аз. — И в момента вие се намирате насред няколко от тях. Обаче още не го знаете.
— Но вие вече сте преминали през тях — каза той.
— Да не смятате, че сте единствените, които могат да решават проблеми? И че имате отговор за всичко? Защо ли толкова се отбраняваше? Минах покрай ръба на масата и погледнах надолу към него.
— Имаме някои от отговорите, но важното е ти да разбереш, че повечето от тях ги откри
— Пред какво да ни спре? — попита младата Лесли, на която явно й беше направило впечатление силата на чувствата ми и беше започнала да допуска, че това в последна сметка може и да не е сън.
— Да изживеете най-възвишената любов — отговори жена ми, — да постигнете заедно такъв живот, какъвто поотделно не можете и да си представите.
Как можеше тези двамата да се съпротивяват на този уникален дар, който им предлагахме? Нима често ни се предоставя възможност да разговаряме с хората, които ще станем, тези, които знаят всяка грешка, която ще направим? Те имаха шанс, за какъвто всеки мечтае, но никой не е получавал.
Жена ми седна на пода до Лесли — по-възрастната от две близначки.
— Тук, насаме в тази стая само четиримата, ние искаме да ви кажем: Въпреки всичките ви грешки и двамата сте изключителни личности. Вие винаги сте държали на чувството за справедливост, на вътрешната си етика, дори когато е било трудно, или опасно, или когато хората са ви наричали особени. Но пък именно това, че сте особени, ви държеше разделени. То ви караше да се чувствате самотни. А същевременно то ви правеше съвършени един за друг.
Двамата слушаха толкова внимателно, че просто можех да чета по лицата им.