Едно

Двамата се обърнахме едновременно, онемели от изненада. Най-неочаквано, на сто метра височина във въздуха и то над един свят, който изобщо не познавахме, ние се оказахме с пътник на борда.

Мъката ми мигновено посегна да натисне лоста за управление, за да изхвърля натрапницата нагоре.

— Не се страхувайте! — каза тя. — Аз съм приятел! — И се засмя. — От всички хора на света най-малко от мен трябва да се страхувате.

Ръката ми се поотпусна.

— Коя…? — запита Лесли, вгледана в жената.

Нашата пътничка, облечена в джинси и карирана блуза, бе с гладка мургава кожа, коса до раменете с цвят на разресана тъмна Индия и очи, черни като среднощна доба.

— Казвам се Пай — рече тя — и за вас аз съм това, което сте вие за онези, които оставихте в Кармел. — Тя сви рамене и се поправи: — Но няколко хиляди времена.

Върнах двигателя на крейсерска скорост и шумът постихна.

— Как можахте…? — започнах аз. — Какво правите тук?

— Помислих си, че може да сте се разтревожили — каза тя. — И дойдох да ви помогна.

— Какво искате да кажете с това „няколко хиляди времена“? — попита Лесли. — Да не сте аз от бъдещето?

Тя кимна и се наведе напред, за да отговори:

— Аз съм вие двамата. Но не от бъдещето, а от… — тя изтананика любопитно свързани ноти — …от едно алтернативно сега.

Копнеех да узная как може тя да е ние двамата, какво представлява едно алтернативно сега, но повече от всичко исках да разбера какво всъщност ставаше.

— Къде се намираме? — попитах аз. — Знаете ли какво ни уби?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Да ви е убило ли? Какво ви кара да мислите, че сте мъртви?

— Не знам — отговорих аз. — Но ние тъкмо се спускахме към Лос Анжелос и най-неочаквано се появи силен грохот и градът напълно изчезна. Това, което беше цивилизация, се изпари само за миг и ние се озовахме сами над някакъв океан, който не съществува на планетата Земя и когато кацнахме, ние се оказахме призраци, които виждат собственото си минало — хората, които бяхме, когато се срещнахме за първи път и никой, освен тях, не ни виждаше и си минаваше спокойно с количка с пране през нас, а ръцете ни преминаваха през стените… — Свих рамене безпомощно. — Та като се изключат тези неща, нямам представа защо ли ни е хрумнало, че сме мъртви.

Тя се разсмя.

— Е, не сте мъртви.

Двамата с жена ми се спогледахме, изпитали известно облекчение.

— Тогава къде се намираме? — попита Лесли. — Какво ни се случи?

— Това тук е не толкова място, колкото гледна точка — каза Пай. — А случилото се вероятно има нещо общо с електрониката. — Тя погледна таблото на приборите и сви вежди. — Тук имате предаватели на свръх високи честоти, приемник на навигационната система, транспондер, радарни импулси. Възможно е да се е получило взаимодействие. Космически лъчи… — Тя огледа мълчаливо уредите. — Имаше ли златна светкавица?

— Да!

— Интересно — каза тя, леко усмихната. — Шансът да се случи такова нещо е един на билиони! — Тя създаваше чувство за грижовно, топло семейство. — Не можете много често да разчитате на подобно пътешествие.

— И шансът за връщане ли е един на билиони? — попитах аз. — Утре имаме конференция в Лос Анжелос. Ще можем ли да стигнем навреме?

— Навреме? — Тя се обърна към Лесли. — Гладни ли сте?

— Не.

После към мен:

— Жадни?

— Не.

— Как мислите, защо не сте?

— От превъзбуда — казах аз. — Сгрее.

— От страх! — каза Лесли.

— Страхувате ли се? — попита Пай.

Лесли се замисли за миг, после й се усмихна.

— Вече не.

Аз не можех да кажа същото. Ненадейните промени съвсем не са любимия ми спорт. Тя се обърна към мен.

— Колко гориво изразходвате?

Нивото на горивото бе замръзнало на едно място.

— Никакво! — казах аз, внезапно проумял. -Мърморко не изразходва никакво гориво, ние не изразходваме никакво гориво, защото горивото, гладът и жаждата са свързани с времето, а тук времето не съществува!

Пай кимна.

— Скоростта е свързана с времето — обади се Лесли, — а ние се движим.

— Наистина ли? — Пай въпросително вдигна тъмните си вежди и се обърна към мен.

— Не ме гледай така — казах аз. — Да не би да се движим само мислено? Да не би да се движим само чрез…

Пай ми направи насърчаващ знак „топло-топло“, сякаш играехме на криеница или на „познай до три пъти“.

— … съзнанието?

Тя докосна връхчето на носа си и се озари от сияйна усмивка.

— Точно така! Вие наричате „време“ движението на съзнанието. Но всяко събитие, което е възможно да се случи в пространството и времето, се случва сега, наведнъж, едновременно. Няма минало, няма бъдеще, само сега, макар че за да можем да разговаряме, налага ни се да използваме език, който се основава на времето. Това е като… — тя погледна към тавана за сравнение. — То е като аритметиката. Щом вече знаете системата, вие знаете, че всеки въпрос в числа вече има отговор. Принципът на аритметиката вече знае корен кубичен на шест, но на нас самите ще ни отнеме това, което наричаме „време“ — няколко секунди — за да открием отговора, който винаги си е съществувал.