Елементарните частици

„Природните форми — пише Джерзински — са човешки форми. Всички тези триъгълници, преплитания и разклонения се появяват в нашия мозък. Ние сме тези, които ги разпознаваме, оценяваме, живеем сред тях. Ние живеем посред нашите човешки творения, съотносими към човека, развиваме се и умираме сред тях. В лоното на пространството, на човешкото пространство, ние налагаме известни мерки; именно посредством тези мерки създаваме пространството, пространството между нашите мерителни инструменти. Неосведоменият човек — продължава Джерзински — се плаши от идеята за пространството; той си го представя необятно, тъмно и раззинато. Представя си съществата под елементарната форма на кълбо, зареяно в пространството, свито, смазано в пространството под вездесъщата тежест на трите измерения. Наплашени от идеята за пространството, човешките същества се свиват; пронизва ги студ и страх. В най-добрия случай те прекосяват пространството, разменят при среща печални поздрави. А при това пространството е в самите тях, то не е нищо друго освен тяхно собствено мисловно построение. В това пространство, от което се боят — пише още Джерзински, — човешките същества се научават да живеят и да умират; в тяхното мисловно пространство се пораждат раздялата, отдалечението и болката. За това не са необходими кой знае какви обяснения: влюбеният чува зова на своята любима отвъд планини и морета; отвъд планини и морета майката чува зова на своята рожба. Любовта свързва, при това завинаги. Творенето на добро свързва, творенето на зло разделя. Раздялата е другото име на злото; тя е също така другото име на лъжата. В действителност не съществува нищо друго освен едно великолепно, необятно и взаимно преплитане“.

Юбчежак напълно основателно отбелязва, че най-голямата заслуга на Джерзински не е отхвърлянето на остарялото понятие за индивидуална свобода (тъй като по негово време това понятие до голяма степен е обезценено и всеки признава или най-малкото мълчаливо приема факта, че то не може да служи за основа на какъвто и да било човешки напредък), а че съумява посредством донякъде дръзки интерпретации на постулатите на квантовата механика да възстанови условията за една възможна любов. По този повод той още веднъж си припомня образа на Анабел — без сам да е познал любовта, Джерзински, с помощта на Анабел, си създава представа за нея; успява да проумее, че любовта в известен смисъл и във все още неведоми форми може да се случи. По всяка вероятност именно това понятие му служи за ориентир през онези последни месеци, посветени на теоретичните разработки, за които са ни известни все още толкова малко подробности.