Елементарните частици

В историята на тези няколко години, през които Юбчежак най-после успява да наложи своя проект, посрещнат първоначално с единодушно неодобрение и неприязън от все по-голям брой представители на световното обществено мнение, но в крайна сметка финансиран от ЮНЕСКО, се откроява портретът на този блестящ, борбен човек, с едновременно жив и практичен ум, с една дума, портретът на един изключителен популяризатор на нови идеи. Самият той, разбира се, не притежава качествата на велик учен, но успява да вкара в действие единодушното уважение, с което се отнася световната научна общност към трудовете на Мишел Джерзински. Още по-малко той би могъл да бъде смятан за оригинален и задълбочен философ; неговите предговори и коментари към изданията на „Размисли върху преплитанията“ и на „Клифдънските бележки“ обаче придават на мисълта на Джерзински едновременно впечатляваща и точна форма, достъпна за широката публика. Първата статия на Юбчежак „Мишел Джерзински и копенхагенските интерпретации“ въпреки заглавието си представлява всъщност пространно размишление върху мисълта на Парменид: „Актът на мисълта и обектът на мисълта съвпадат“. В своя следващ труд „Трактат за конкретното ограничение“, както и в още един, озаглавен просто „Реалността“, той прави опит да постигне любопитен синтез между логическия позитивизъм на Виенския кръг и религиозния позитивизъм на Конт, позволявайки си на места лирични отклонения, пример за които е често цитираната негова фраза: „Не съществува никакво вечно мълчание на безкрайните пространства, защото в крайна сметка няма нито мълчание, нито пространство, нито пустота. Светът, който познаваме, светът, който създаваме, човешкият свят е заоблен, гладък и топъл като женска гръд“. Така или иначе, той съумява да внуши на все повече хора идеята, че на стадия, който е достигнало човечеството, то може и трябва да поеме контрола върху всемирната еволюция и в частност може и трябва да поеме контрола над своята собствена биологична еволюция. В тази своя борба той получава ценната подкрепа на известен брой неокантианци, които, възползвайки се от общия спад на влиянието на ницшеанството върху обществената мисъл, вземат в ръце някои важни лостове за управление в интелектуалните, университетските и издателските среди.

При все това по всеобщо мнение същинският гений на Юбчежак се проявява в невероятната проницателност при оценката на съотношението на силите, когато съумява да обърне в своя полза недораслата и неясна идеология на появилото се в началото на XX век течение, наречено Ню Ейдж. Пръв по онова време той успява да съзре, че отвъд купищата отживели времето си противоречиви и нелепи суеверия, от които на пръв поглед е съставено, течението Ню Ейдж всъщност е реакция на реалното страдание, породено от психологическия, онтологичен и обществен разпад. Отвъд отвратителната смес от фундаментална екология, увлечението по традиционната мисъл и „свещеното“, наследено от сродното на него движение хипи и от Исейлънските идеи, Ню Ейдж е проява на реална воля за скъсване с XX век, с неговата аморалност, индивидуализъм, анархистки и антисоциални тенденции; той е резултат от тревожната констатация, че нито едно общество не може да оцелее без обединяващата ос на някаква религия; в действителност той представлява мощен призив за смяна на парадигмата.

По-добре от всеки друг Юбчежак съзнава, че са необходими компромиси, и в основаното от него към края на 2011 година „Движение за човешки потенциал“ възприема някои идеи, откровено принадлежащи на Ню Ейдж, от „изграждането на Центъра за духовно образование Гайа“ до прочутото сравнение „10 милиарда души на повърхността на планетата — 10 милиарда неврони в човешкия мозък“, от призива за учредяване на световно правителство върху основата на „новия съюз“ до едва ли не рекламния девиз „БЪДЕЩЕТО ЩЕ БЪДЕ ЖЕНА“. Той прави това с ловкост, предизвикала всеобщо възхищение от страна на коментаторите, тъй като внимателно избягва всякакви ирационални или сектантски отклонения, а напротив, съумява да привлече на своя страна мощната подкрепа на научната общност.