Елементарните частици

Публикуването през 2009 година в отделна притурка от осемдесет страници към списание „Нейчър“ на „Пролегомени към съвършената репликация“, обобщение на последните разработки на Джерзински, незабавно предизвиква сътресение в световната научна общност. Навсякъде по света десетки изследователи в областта на молекулярната биология се опитват да повторят предлаганите експерименти и да направят подробна проверка на изчисленията. Няколко месеца по-късно първите резултати са налице, а от този момент нататък започват да се трупат седмица след седмица все нови и нови, които потвърждават по безупречен начин изходните хипотези. Към края на 2009 година вече е разсеяно всякакво съмнение: изводите на Джерзински са правилни и трябва да бъдат признати за научно обосновани. Практическите последствия очевидно са главозамайващи: всеки генетичен код, независимо от неговата сложност, може да бъде презаписан в стандартна, структурно стабилна форма, неуязвима за нарушения и мутации. По този начин всяка клетка получава възможност за неограничен брой последователни репликации. Всеки животински вид, колкото и развит да е той, може да бъде трансформиран в сходен, но размножаващ се чрез клониране и в резултат на това безсмъртен.

Когато заедно с няколкостотин други учени по цялата планета Фредерик Юбчежак открива трудовете на Джерзински, той е на двайсет и седем години и тъкмо завършва своя докторат по биохимия в Кеймбридж. Неспокойният му, неорганизиран и подвижен ум го кара за няколко години да обиколи цяла Европа (следи от неговото пребиваване са открити в архивите на университетите в Прага, Гьотинген, Монпелие и Виена) в дирене, според собствените му думи, на „нова парадигма, но и на още нещо: не само нов начин да виждам света, но и нов начин да се определям по отношение на него“. Във всеки случай той е първият и години наред единственият защитник на следното радикално предложение, основано върху трудовете на Джерзински: човечеството трябва да изчезне и да отстъпи място на нов човешки род, безполов и безсмъртен, преодолял индивидуалността, разединението и понятието за бъдеще. Излишно е да се споменава каква буря от негодувание предизвиква подобен проект у привържениците на институционализираните религии — юдейство, християнство и ислям, които с небивало единодушие анатемосват тези трудове като „сериозно посегателство над човешкото достойнство, основано върху единичността на неговата връзка с Твореца“; единствени будистите отбелязват, че в крайна сметка отправната точка на размишленията на Буда е осъзнаването на три пречки — старостта, болестта и смъртта — и че макар Просветленият да се посвещава преди всичко на медитация, по принцип не би имал нищо против решение от техническо естество. Така или иначе, Юбчежак очевидно не може да очаква каквато и да било подкрепа от страна на привържениците на институционализираните религии. Далеч по-удивителен е непримиримият отпор, който той среща у привържениците на традиционния хуманизъм. Колкото и трудно да ни е днес да проумеем понятия като свобода на личността, човешко достойнство и напредък, не бива да забравяме, че те заемат централно място в съзнанието на хората от епохата на материализма (тоест в продължение на няколкото столетия, които делят изчезването на средновековното християнство от публикуването на трудовете на Джерзински). Неясният и произволен характер на тези понятия естествено им пречи да оказват каквото и да било реално влияние върху състоянието на обществото — ето защо историята на човечеството от XV до XX век на новата ера може да бъде определена като период на постепенен разпад и разложение; въпреки това представителите на образованите и полуобразованите кръгове, съдействали в една или друга степен за утвърждаването на тези понятия, се вкопчват в тях с такова ожесточение, че през първите години Фредерик Юбчежак трябва да преодолее неимоверни трудности, за да бъде чут.