Елементарните частици

Брюно също учеше в лицея в Мо, също в девети клас, но в друга паралелка; знаеше, че майка му има и втори син от друг баща, но нищо повече. С майка си се виждаше рядко. Два пъти прекара ваканцията в наетата от нея вила в Каси. Тя приемаше много младежи, които минаваха оттам на път за някъде. Такива като тях пресата наричаше хипита. Всъщност те не работеха нищо, по време на престоя им ги издържаше Жанин, която бе сменила името си и искаше да я наричат Джейн. Живееха благодарение на приходите от клиниката за пластична хирургия, основана от бившия й съпруг, с други думи, от желанието на заможни жени да се борят с пораженията на времето или с някои свои естествени физически несъвършенства. Хипитата се къпеха голи в близките заливчета, но Брюно се стесняваше да свали банския си. Смяташе, че е прекалено белезникав, дребен, отблъскващ и тлъст. Понякога майка му лягаше с някой от младежите. Вече беше на четирийсет и пет години, вулвата й беше отслабнала и леко увиснала, но чертите на лицето й бяха все още великолепни. Брюно онанираше по три пъти на ден. Вулвите на младите жени наоколо бяха достъпни, понякога на по-малко от метър разстояние, но той чудесно разбираше, че са затворени за него: другите момчета бяха по-големи, по-силни и имаха загар. Години по-късно Брюно си даваше сметка, че в света на дребните буржоа, на обикновените чиновници има повече търпимост, приветливост и откритост, отколкото в този на младите маргинали, които по онова време се наричаха хипи. „Мога да се облека като уважаваните членове на обществото и охотно ще бъда приет от тях, често си повтаряше Брюно. — Достатъчно е да си купя костюм, вратовръзка и риза, които ще ми струват всичко 800 франка в «C&A» по време на разпродажбите; остава само да се науча да правя възел на вратовръзката. Вярно е, че въпросът с колата остава открит, всъщност това е единственото затруднение за представителя на средната класа, но и то си има решение: човек може да тегли кредит или да работи няколко години и да спестява. От друга страна, не виждам никакъв смисъл да се обличам като маргинал: нито съм толкова млад, нито толкова красив, нито пък дотам непукист. Плешивея, пълнея, а с годините ставам все по-притеснен и чувствителен, така че всеки признак на пренебрежение или презрение ще ме кара да страдам още по-силно. С една дума, не съм достатъчно естествен, тоест не съм в достатъчна степен животно, а това си е непоправим недостатък. Каквото и да кажа, каквото и да направя, каквото и да си купя, няма да мога да преодолея този недъг, защото той е вроден“. Още по време на първия престой при майка си Брюно установи, че никога няма да бъде приет от хипитата;, той не беше и никога нямаше да стане красиво животно. Нощем мечтаеше за разтворени вулви. По същото време започна да чете Кафка. Отначало почувства хлад, който го стягаше в ледената си прегръдка; часове след като бе привършил „Процесът“, не можеше да се отърси от натрапчивото вцепенение. Незабавно си даде сметка, че този протяжен, белязан от срам свят, в който живите твари се срещат и разминават сред космическа пустота, без каквато и да било близост помежду си, напълно съответства на неговия вътрешен мир. Светът бе протяжен и студен. Единственото топло място в него се намираше между краката на жените, но за него то бе недостъпно.

Ставаше все по-очевидно, че Брюно не отива на добре, че няма приятели, че се плаши от момичетата, че цялото му юношество е пълен провал. Баща му съзнаваше това и изпитваше нарастващо чувство за вина. През 1972 година той покани за Коледа бившата си съпруга, за да обсъдят въпроса. По време на разговора стана ясно, че природеният му брат учи в същия лицей, също в девети клас (макар и в друга паралелка) и че двамата никога не са се виждали. Този факт силно го порази, защото символизираше отвратителния разпад на семейството, за който вина носеха и двамата. За пръв път той наложи волята си и накара Жанин да влезе във връзка с втория си син, за да поправи нещата в рамките на възможното.

Жанин не хранеше особени илюзии по отношение на чувствата, които бабата на Мишел вероятно изпитваше към нея, но нещата се оказаха дори малко по-лоши, отколкото си бе представяла. В момента, когато спря поршето пред къщата в Креси ан Бри, старата жена тъкмо излизаше с пазарска чанта в ръка. „Не мога да ви попреча да го видите, все пак е ваш син — каза остро тя. — Отивам на пазар, ще се върна след два часа и искам дотогава да ви няма“. Сетне й обърна гръб и отмина.